Съдейки по своето сърце, Исидора не можеше да залага на неравната любов. Нейната собствена история беше доказателство за това. Все пак тя се надяваше, че присъствието й в хакалето е причинило болка и можеше да разруши щастието на омразната й съперница.
Исидора размишляваше по въпроса с някаква подтисната радост. Това продължи до срещата й с тексасците.
Докато се връщаше с тях, настроението й се промени. Пътят, по който щеше да тръгне Луиза, бе същият, по който самата тя бе дошла. Но не се виждаше никаква жена. Дали креолката не е променила решението си? Сигурно е останала в хакалето и в този миг изпълнява ролята на милосърдна сестра, която Исидора би изпълнявала с такова голямо желание.
Надеждата, че скоро ще опозори жената, която разби сърцето й, бе единственото й утешение.
Въпросите на Пойндекстър и придружаващите го бяха разяснили до голяма степен положението. Още по-ясно стана то след последните въпроси на Къхуун. След като си отидоха хората, които я разпитваха, Исидора остана край гъсталака, колебаейки се дали да тръгне към Леона, или да се върне и види една сцена, която благодарение на нея не можеше да не бъде интересна.
Исидора се намира на края на гъсталака, под сенките на дърветата. Възседнала е сивия си жребец, който стои с разширени ноздри и широко отворени очи, и гледа след кавалкадата, на която язди самотен конник. Жребецът може би щеше да се учуди защо го разкарват така наоколо, ако не бе свикнал с прищевките на своята своенравна ездачка.
Тя гледа в същата посока — към кипариса, чиито мрачни върхове се извишават над склоновете на Аламо.
Тя вижда преследвачите да се спускат, следвани от човека, който я беше разпитвал толкова подробно. Когато неговата глава потъна под нивото на равнината, Исидора си въобразява, че е сама.
Но не е така.
За известно време — десет петнадесет, двадесет минути, тя стои нерешително.
Никой не би трябвало да завижда на мислите й. Тя не изпитва голямо удоволствие от отмъщението, осъществено главно по нейна вина. Ако е унижила жената, която мрази, същевременно може би е унижила и мъжа, когото люби. Въпреки всичко, което се случи, тя не може да не го обича.
— Света Дево! — мълви Исидора като в треска. — Какво направих? Ако тези хора — регулаторите, за които съм чувала, че са много жестоки, — ако го намерят за виновен, как може да свърши цялата работа? Със смърт! Божа майко! Не, не желая това. Най-малко пък от техните ръце, не! Не! Колко диви бяха техните погледи, а движенията им — строги, решителни. А когато им показах пътя, колко бързо тръгнаха, без да се интересуват вече от мене. О, те са решили дон Морисио да умре. Той е чужденец — така съм чувала. Не им е съотечественик, нито роднина. Само е от същата раса. Самичък, без приятели и с много врагове. Господи! Как не се сетих? Този, който преди малко ме напусна, не беше ли братовчедът, за когото съм чувала да се говори? О! Сега разбирам защо ме разпитваше. Неговото сърце като моето… също като моето!
Тя седи, вперила поглед в откритата равнина. Сивият жребец все още потреперва нервно; кавалкадата отдавна е изчезнала, а още го държат на едно място. Настроението му отговаря на духа на ездачката, която се двоуми, разяждана от нерешителност.
Конят пръв надушва опасността. Той я възвестява с подтиснато, несигурно цвилене, с което сякаш иска да привлече вниманието й. Главата му, обърната назад към гъсталака, показва, че неприятелят се намира в тази посока.
Кой ли е? Какво ли има там?
Предупредена от жребеца, Исидора се обръща към гъсталака и разглежда пътеката, по която наскоро бе минала. Това е пътят за Леона. От него се виждат само около двеста ярда в права посока. По-нататък той се губи в храстите, сред които обикаля.
По пътя няма жива душа — нищо, освен два-три мършави койота, които се спотайват в сенките на дърветата и душат следите с надежда да намерят нещо изпаднало от някой препускащ конник.
Койотите обаче не са причина за възбуждението на сивия жребец. Той ги вижда, но какво от това? Прерийният вълк не е нито рядкост, нито нещо, от което жребецът се плаши. Има нещо друго — нещо, което конят бе подушил или чул.
Исидора се ослушва, но до слуха й не идва никакъв тревожен звук. Лаят на чакалите не може да породи страх, а още по-малко посред бял ден. Нищо друго не се чува.
Мисълта на Исидора отново се връща при „тексасците“, по-точно при човека, който последен се раздели с нея. Занимава я мисълта за целта на неговите настойчиви въпроси, но конят пак прекъсва размишленията й.
Животното показва, че не му се стои на това място, души въздуха, пръхти и най-после изцвилва по-силно от преди.