С камшик, шпори и викове Исидора кара коня си да препуска по откритата равнина с най-голяма възможна бързина.
Чува се само нейният глас. Преследвачите й са безмълвни като привидения.
Тя поглежда назад само веднъж. Те са четирима. Но и четирима са много, още повече за една жена.
Няма никаква надежда освен да се приближи толкова до тексасците, че да чуят виковете й.
Исидора лети към кипариса!
Глава LXVII
LOS INDIOS
Преследваната ездачка е вече на триста ярда от склона, над който се извисява дървото. Тя още веднъж поглежда назад.
— Dios me ampare! (Господ да ми е на помощ!)
Господ да й е на помощ! Няма да успее!
Най-близкият от преследвачите е откачил ласото от седлото и го върти над главата си.
Преди тя да успее да стигне до началото на брода, примката ще бъде на шията й, а после…
Изведнъж в ума й проблесва шастлива мисъл — мисъл, която й обещава спасение от опасността да я задушат.
Скалата, която се издига над Аламо, е по-близко, отколкото теснината, през която се отива до потока. Тя си спомня, че върхът на скалата се вижда от колибата.
Исидора дръпва бързо поводите, отклонява се от пътя и вместо да продължи към кипариса, насочва се към склона.
Промяната озадачава преследвачите, но същевременно ги радва. Те познават добре местността. Знаят, че зад скалата няма път и са сигурни, че Исидора ще падне в ръцете им.
Водачът сграбчва ласото отново, за да го хвърли по-добре, но не го хвърля, само защото е сигурен, че девойката не може да им се изплъзне.
— Caramba! — промърморва той. — Ако продължи, ще падне в пропастта.
Но той греши. Тя продължава, но не в пропастта. С друго рязко подръпване на поводите Исидора променя посоката и препуска по самия ръб на пропастта — толкова близо до нея, че привлича вниманието на „тексасците“ и предизвиква странното възклицание на Зеб Стамп, което може да се чуе само в изключителни случаи:
— Мътните го взели!
Сякаш в отговор на възклицанието на стария ловец или по-скоро на въпроса, който беше последвал, разнася се викът на странната ездачка, която се появи на скалата.
— Los Indios! Los Indios!
Никой, който е прекарал дори само три дни в южен Тексас, не можеше да не разбере значението на тези думи, независимо от родния му език. Това е тревожният вик, който се разнасяше в продължение на триста години по протежение на три хиляди мили от границата, на три различни езика: Les Indies! Los Indios! The Indians! Глухо е ухото и бавен разумът, който изведнъж не ще разбере значението на този вик и опасността, която той вещае.
Хората при колибата не се нуждаят от превод. Те са сигурни, че момичето, което бе извикало, е преследвано от индианци — толкова сигурни, колкото ако думите бяха произнесени на собствения им саксонски език.
Едва имат време даже мислено да ги преведат, когато викът отново достигна до ушите им.
— Тексасци! Кавалери! Спасете ме! Спасете ме! Индианци! Преследва ме една група. След мене са — близо, съвсем близо…
Макар че тя продължава да вика, думите и вече не се чуват ясно. Няма защо да описваме сцената, която се разиграва горе на равнината.
Исидора едва бе отминала двадесет ярда от първите дървета, когато водачът на диваците излита като куршум от прикритието на дърветата и в пълен галоп се откроява на фона на ясното небе.
Индианецът върти ласото над главата си като прашка. Желанието му да го хвърли точно върху целта е толкова голямо, че той сякаш не обръща внимание на виковете на бегълката, които тя надава, докато препуска с пълна бързина. Девойката не беше спряла, за да извика на тексасците. Той може би си помисли, че се отнасяха до него — последна молба за милост, произнесена на език, който той не разбира. Исидора беше извикала на английски.
Индианецът разбира заблуждението си, когато остър изстрел на пушка проечава в долината или малко преди това, когато нещо го парва по китката и го принуждава да изпусне ласото и учудено да се огледа.
Той забелязва облак от серен дим, който се издига отдолу.
Само един поглед му е достатъчен, за да смени тактиката си. Той забелязва стотина мъже и блясъка на стотина пушки.
И тримата му съучастници ги виждат и сякаш подтиквани от едно и също нещо, четиримата обръщат конете си и в галоп се отдалечават от скалата почти със същата бързина, с която бяха дошли.
— Тюх, да му се не види! — казва Зеб Стамп и пълни отново пушката си. — Ако не трябваше да спася момичето, щях да ги оставя да слязат долу, в дерето. Ако ги хванехме, можеше да научим нещо по нашата работа. Сега нищо не става. Ясно е, че офейкаха, а докато се замъкнем горе, на равнината, и помен няма да има от тях.