Появата на индианците бе причинила нова бърза промяна в картината пред колибата на ловеца на мустанги. Промяна имаше и в настроението на участниците в драмата.
Мнозинството, което смяташе Морис Джерълд за убиец, стана малцинство. А мнението на онези, които вярваха в неговата невинност, сега се зачита от всички.
Къхуун и хората му не са вече господари на положението. По предложение на началника на регулаторите те се оттеглят.
Новата програма се изпълнява двойно по-бързо. Двадесетина думи са достатъчни, за да я опишем. Обвиняемият трябва да бъде закаран в поселището и съден според законите на страната.
А какво да правят с индианците, чието навременно появява не причини тази бърза промяна в тяхното настроение и намерения?
Да ги преследват ли? Разбира се.
Но кога? Веднага ли?
Предпазливостта налага да се даде отрицателен отговор.
Те бяха видели само четирима индианци. Но невероятно е да са били сами. Може да са само преден отряд на други четиристотин.
— Да почакаме, докато дойде девойката! — предлага един от по-боязливите. Те не я преследват вече. Струва ми се, че я чувам да язди насам през дола. Разбира се, тя познава пътя. Нали ни го показа.
Предложението като че ли се вижда разумно на повечето от присъствуващите. Те не са страхливци. Все пак малцина от тях бяха участвували в истинска схватка с дивите индианци. Повечето познаваха унижените им събратя само от търговията с тях.
Съветът е приет. Те чакат Исидора да дойде.
Сега всички са при конете си, а някои са се подслонили под дърветата. Това са хората, които се опасяват, че заедно с мексиканката или скоро след нея все пак може да се появят група команчи.
Малцина от присъствуващите се занимават с нещо друго. Между тях е и Зеб Стамп. Той изважда парчето дърво от зъбите на затворника и развързва ремъците, които здраво го стягат.
Има едно лице, което го наблюдава с особен интерес, без да взима участие. То вече е изиграло ролята си, може би твърде шумно; Луиза отбягва да се появи сега пред очите на зрителите.
А къде е племенницата на Дон Силвио Мартинес?
Тя още не е дошла на поляната. Тропотът от копитата на нейния кон не се чува. А имаше достатъчно време — повече от достатъчно, — за да стигне до хижата.
Нейното изчезване предизвиква изненада, опасения, тревога.
Между присъствуващите има мъже, които се възхищават от мексиканската девойка. Това не е никак чудно — някои я знаеха от по-рано, а някои я бяха видели за първи път в този ден.
Възможно ли е да е била настигната и пленена?
Въпросът се чува от всички страни. Никой не може да отговори, въпреки че всички се интересуват от отговора.
Тексасците започват да чувстуват нещо като срам. Нали към тях беше отправен нейният зов: „Тексасци! Кавалери!“
Да не би преследвачите да са пленили Исидора? Дали красивата девойка не се намира в прегръдките на някой нацапан с боя индианец?
Всички напрягат слух. На мнозина пулсът се е ускорил и сърцата им туптят загрижено.
Но нищо не се чува. Нито тропот от копита, нито женски глас, нищо освен дрънкането на юзди наблизо.
Дали са я хванали?
Тъмните им намерения към човек от тяхната раса сега са задушени в гърдите им и изведнъж променят насоката си.
Жаждата им за мъст пламва отново, много по-силно от когато и да било, тъй като сега е насочена към вековен враг.
По-младите и по-разпалените, между които са обожателите на мексиканската девойка, не могат повече да понасят неизвестността. Те скачат на седлата и високо заявяват, че ще я търсят и намерят или ще загинат.
Кой може да им се противопостави? Дали преследвачите й — може би вече и похитители, — дали точно те не са хората, които се търсят за убийството на Хенри Пойндекстър?
Никой не се противопоставя на намеренията им. Младежите препускат, за да търсят Исидора и да преследват пиратите на прерията.
Малцина остават пред колибата. Между тях е и Зеб Стамп.
Старият ловец не изявява мнението си дали е целесъобразно да се преследват индианците. Той го запазва за себе си. Изглежда, че единствената му грижа е болният обвиняем, който все още е в безсъзнание и все още е пазен от регулаторите.
В този час на беда Зеб не е единственият приятел, който остава верен на ловеца на мустанги.
Две други същества са му не по-малко верни. Едното — очарователното, което наблюдава отстрани и старателно прикрива изгарящото го любопитство. Другото — грубовато, почти смешно същество, което нарича обвиняемия свой господар. Това е Фелим, току-що смъкнал се от гнездото си между клоните на един сенчест дъб, гдето беше прекарал известно време, като мълчалив зрител на всичко, което се случи. Промяната на положението го изкуши да слезе отново на земята и да изпълни дълга си, заради който бе прекосил Атлантика.