Смъртта, в това вече никой не се съмняваше, на единствен син, на единствен брат, неочакваната и все още неизяснена смърт, можеше да обясни тъжния вид и на бащата, и на дъщерята. Можеше да обясни и вечната сянка върху челото на братовчеда.
Но има и нещо друго. Всеки от тях е мъчително сдържан с другите, дори и в редките случаи, когато се налага да говорят за нещастието, сполетяло семейството.
Освен общата скръб, като че всеки поотделно има някаква тъга, която не иска да издаде.
Гордият по-рано плантатор стои в къщи и крачи от стая в стая или по коридора. Той се превива от тежката скръб, която е сломила гордостта му и заплашва да сломи и сърцето му.
Дори и силните бащински чувства, тъй жестоко покрусени, не могат да обяснят воплите, често придружени с тихи проклятия, които се чуват от устните му.
Къхуун язди извън имението, както и преди. Явява се само в часовете за храна и сън, и то нередовно.
Веднъж той отсъствува от къщи цял ден и част от нощта. Никой не знае къде е бил. Никой няма право да го попита.
Луиза прекарва по-голямата част от времето в стаята си. Понякога излиза на асотеата сама и замислена.
Там, по-близо до небето, тя търси утешение в скръбта, която я беше сполетяла на земята — загубата на любим брат, страх, че може да загуби още по-любим, а може би и неприятните мисли за скандала, вече свързан с нейното име.
Най-силна е мъката й по Морис. Страшният скандал не я тревожи много, а скръбта за Хенри, силна за известно време, сега постепенно намалява.
Но болката за любимия, най-силната от всички болки, с времето става все по-голяма!
Луиза знае, че Морис Джерълд е затворен зад здравите стени на караулното помещение.
Но тя не се безпокои от дебелите стени. Напротив, страхува се, че не са достатъчно здрави.
Девойката има основание да се страхува. До ушите й бяха достигнали зловещите слухове, които се носеха из поселището. Беше чула нещо за втори съд под председателството на съдията Линч и неговите груби помощници, не същият съдия Линч, който беше заседавал на Аламо, и не същите съдебни заседатели, а съд, още по-безсъвестен от този на регулаторите, съставен от негодяи, които могат да бъдат събрани по всяко време в едно погранично поселище и особено в поселище, близо до военен гарнизон.
Мнозина са изненадани от тези слухове. По-благоразумните хора не могат да разберат защо затворникът трябва да бъде съден за втори път и по този незаконен начин.
Фактите, които напоследък започнаха да се изясняват, не измениха положението — във всеки случай те не отегчаваха вината на затворника.
Ако четиримата конници не са били индианци — а това се доказа ясно от намерената дегизировка — възможно е те да имат пръст в убийството на младия Пойндекстър. Освен това няма нищо, което да показва, че са били във връзка с ловеца на мустанги, а още по-малко, ако наистина са били команчи.
Защо тогава омразата към затворника се разгаря отново?
Има нещо странно, което озадачава много хора.
Малцина, може би само трима, знаят или подозират истинската причина.
Двамата от тях са Зеб Стамп и Луиза Пойндекстър, а третият — Касий Къхуун.
Старият ловец, нащрек през цялото време, беше открил, че се разиграва някаква задкулисна сцена, изпълнителите на която бяха Мигел Диас и неговите хора, заедно с десетина други тъмни личности от различен произход — „утайката“ на поселището. Зеб беше открил и техния „вдъхновител“ — бившият капитан от доброволческата кавалерия.
Той съобщи разкритията си на младата креолка, която го разбра напълно. Тя ясно виждаше истината и се тревожеше.
Жадно чака Луиза всяка новина — наблюдава пътя, който води от форта за Каса дел Корво, като че ли нейната собствена смърт и живот зависят от някой пратеник, който ще дойде от тази посока.
Луиза не смее да отиде в затвора. Там има постове и много любопитни хора, които навсякъде по света като че ли изпитват някакво мрачно удоволствие да стоят близо до големи престъпници.
— Сега случаят е още по-интересен. Престъпникът е луд или поне сега е лишен от разсъдък.
По всяко време на денонощието, за голямо неудобство на постовете, вратата на караулното помещение е обсадена от хората, които горят от желание да чуят бълнуването на болния. Там жена не може да мине, без да привлече въпросителните погледи на тълпата. Луиза Пойндекстър не може да се изложи на тези погледи, без да рискува доброто си име.
Ако зависеше от нея, тя може би щеше да отиде, но тя е наблюдавана от баща, чиито подозрения са събудени, наблюдава я и близък роднина, не по-малко заинтересован да запази името и неопетнено пред обществото, и тя няма възможност да постъпи неразумно.