Нищо не й остава, освен да си седи у дома, ту затворена в самотната стая, утешавана от спомените за това, което научи от бълнуването на Морис на Аламо, ту на асотеата, ободрявана от мисли за щастливите мигове сред акациите, гдето бе отдала сърцето си. Тъга обхващаше Луиза, когато си помисляше, че човекът, на когото бе отдала любовта си, сега е унижен, опозорен и затворен зад стените на затвора и може би няма да излезе жив оттам.
Колко щастлива беше Луиза, когато на четвъртия ден в Каса дел Корво дойде Зеб Стамп и донесе новината, че отрядът, който бе преследвал индианците, се е върнал във форта.
Новината бе важна. Вече не съществуваше опасност затворникът да бъде отвлечен, отвлечен не за да бъде спасен, а да бъде умъртвен.
— Не бойте се за тая работа — каза Зеб с увереност, която напоследък му липсваше. — Мина опасното, мис Луиза. Погрижих се за това.
— Погрижихте се! Как, Зеб?
— Е, добре! Първо на първо ходих при майора и му поразказах някои работи. Каквото знаех, всичкото му казах. Хубаво, че той не е против младия момък, ами точно обратното. Та разправих му за тия, дето са се разшетали — американци, мексиканци и какви ли не още. Не забравих и за онзи мръсен испанец Диас. Той дига най-много пара. И майорът заповяда да сложат още толкова постове около затвора и няма да ги намалява.
— О! Колко се радвам! Смятате ли, че от тази страна няма вече опасност?
— Ако искате да кажете за мистър Мигел Диас, кълна се, няма опасност. Първом да гледа себе си да измъкне от затвора, че после да отмъква други.
— Какво? Диас в затвора ли е? Как? Кога? Къде?
— Е, чакайте, мис Луиза, не ме питайте за три работи изведнъж! Чакайте! Най-лесно ще ви отговоря, като започна отзад напред. Първо „къде“! По тези места има само един затвор — караулното на форта. Там го тикнаха.
— Заедно с…
— Знам кого ще кажете — младия момък. Точно така. В едно здание са, ама не са в една и съща стая. Има преграда, ама ако искат, могат да си говорят. Има още трима с мексиканеца — приятелите му. Виж, те има какво да си говорят!
— Добра новина, Зеб! Вчера ми казахте, че Диас е действувал за…
— …за да си навлече беда и си я навлече. Сам е влязъл в клопката или някой друг го е наредил.
— Но как… къде? Вие нищо не ми казвате.
— За бога! Мис Луиза! Дайте ми малко време! Още не съм си поел дъх, откакто съм дошъл. Вторият въпрос беше „кога“. Лесно е да се отговори. Преди около час я хванаха тая мръсна гадинка и я заключиха. Седях, докато го тикнаха вътре, и веднага тръгнах насам.
— Но още не сте ми казали защо го арестуваха?
— То не е лесна работа. Тя е дълга история. Време ще трябва доде ви я разправя. Сега ли да ви разправям или след…?
— След какво, мистър Стамп?
— Е, добре, мис Луиза, исках да кажа след… след… след като прибера старата кобила. Тя стои там долу и май че й се иска да загризе някой царевичак и да си накваси гърлото с вода. Ние с нея доста път бихме, докато дойдем до форта. А няма и час, откакто си дойдохме.
— Извинете ме, драги мистър Стамп, че не се сетих за това. Плуто! Заведи коня на мистър Стамп в конюшнята и се разпореди да го нахранят! Флоринда! Флоринда! Какво да ви предложа за ядене, мистър Стамп?
— Все ми е едно, мис Луиза. Не съм много гладен. Мислех само за кобилата. Аз мога да прекарам без ядене, ама ако има „мононгахела“, ще си пийна — добре ще ми дойде.
— „Мононгахела“? Колкото искате. Но нали ще ми разрешите да ви предложа нещо по-хубаво?
— По-хубаво от „мононгахела“!
— Да. Шери-бренди, шампанско, коняк, ако предпочитате.
— Нека пият коняк тез, дето го обичат. Може да има хубав коняк, и ако има, то сигурно ще се намери у Пойндекстър. Пил съм само от тоя, дето продават във форта. Все едно, че лекарство пиеш. Ще порази червата и на крокодил. Не, по дяволите френските му напитки, пък най-вече конякът. Дайте ми чист царевичен сок, и то от този, дето идва от Питсбургската фабрика „Мононгахела“.
— Флоринда! Флоринда!
Нямаше нужда да се казва на прислужницата за какво я търсят. Присъствието на Зеб Стамп ясно показваше защо я викат. Без да чака да й кажат, тя излезе и в следващия миг се върна с табла, полунатоварена с това, което Зеб нарече „чист царевичен сок“, което всъщност беше екстракт от ръж, защото прочутата „мононгахела“ се приготовляваше от ръж.
Зеб бързо възстанови силите си. Една трета от съдържанието на таблата скоро изчезна. Другите две трети останаха за ободряване, което можеше да се наложи по време на разказа, който Зеб се готвеше да започне.
Глава LXX