ВЪРВЕТЕ, ЗЕБ! БОГ ДА ВИ ПОМАГА!
Старият ловец не обичаше да бърза, дори и когато пиеше; и сега, макар че нямаше време гълташе „мононгахелата“ спокойно, но това не го забави.
Креолката очакваше разказа му с нетърпение и не дочака той сам да започне.
— Кажете ми, драги Зеб — каза тя, след като нареди на прислужницата да се оттегли, — защо арестуваха този мексиканец — искам да кажа Мигел Диас? Мисля, че зная нещо за него. Имам причини.
— Не сте само вие, дето мислите, че знаете нещо за него, мис Луиза. Брат ви — но да оставим това, не му е сега времето. Зеб Стамп знае или подозира, че тоя същият Мигел Диас има пръст в… Разбирате какво искам да кажа, нали?
— Продължавайте мистър Стамп!
— Е добре. Ето какво стана. Като се върнахме от Аламо, тия, дето отидоха да търсят индианците, казаха, че нямало индианци. Сигурно вече сте чули за това. От нещата, дето намериха в хралупата на дървото излезе, че ония на склона са били бели. Мене още тогава ми миришеше на такова нещо, като намерих картите в колибата.
— Тогава те са същите, които са били в хакалето през нощта, същите, които е видял Фелим?
— Те са били. Мексиканците.
— Какви основания имате да мислите, че са били мексиканци?
— Какви ли? С очите си ги видях — проследих ги до леговището им.
Младата креолка замълча. Изглеждаше, че разказът на Зеб щеше да разкрие неща, благоприятни за нея. Тя смирено чакаше той да продължи.
— Ами че от картите и от някои техни думи, дето ирландецът можа някак си да повтори по своему, реших, че са мексиканци. После не беше мъчно да налучкам откъде са дошли. Знам ги аз нашите мексиканци и се сетих кои са били четиримата. За индианските парцали нямаше какво да умувам. После отидох при четворицата и за по-сигурно ги белязах. На единия знам, че оставих белег. Виж, в туй съм съвсем сигурен.
— Белег! Какъв белег, Зеб?
— Не си ли спомняте, че стрелях от вратата на колибата?
— О, да! Не видях индианците, защото по това време стоях под дърветата, но вас ви видях, че стреляте по нещо.
— Е, добре мис Луиза. Аз рядко стрелям, без да пусна кръвчица. Знаех, си, че съм улучил оня пор. Стрелях отдалече и куршумът отиде малко настрана, ама пак си знаех, че съм го жегнал. Видях го, че се гърчи и си казах: „Бас държа, че има дупка по кожата му; ако не е тъй, готов съм да си сменим кожите.“ Е добре, като се върнаха и съобщиха, че нямало червенокожи, ами били бели, аз вече си знаех кои са тия уж индианци и можех да ги хвана за гушата всеки миг. Ама не ги хванах.
— Защо, мистър Стамп? Дано не сте ги оставили да избягат. Те може би са виновните за смъртта на горкия ми брат.
— И аз така си помислих и затова ги пуснах да се измъкнат. Знаех си работата. Не ми се щеше да се отдалечавам от форта, можеше да стане нещо, докато ме няма. Разбирате ли? Има и друга причина. Исках най-напред да съм сигурен, че не бъркам.
— Сега сигурен ли сте?
— И още как! Сметнах, че няма скоро да вали и затова много не бързах. Чаках да си дойдат войниците, та спокойно да оставя младия момък на сигурно място в караулното. Като се върнах, качих се на старата кобила и право на мястото, дето бяха намерили работите им за маскиране. Лесно го намерих, като ми поразправиха. Е добре! Като разбрах, че ги е водил онзи новак Спенглър, знаех си, че той не е видял всичко и че ще намеря нещо, дето другите не са видели. Не се излъгах. Всеки глупак, който е ходил из прерията, може да намери следите на тия, дето уж били команчи. Ама ето че ни мистър Спенглър, нито пък другите открили следите, а то слепец може да върви по тях. Аз ги намерих лесно, макар че другите ги бяха затъпкали. По стъпките, по стъпките на четирите коня, та чак до оборите им.
— А след това?
— След това си поприказвахме с майора и мина не мина половин час, ето ти ги и четиримата красавци, заключени в караулното. Първо, хванаха главатаря им, та да не подуши какво става и да офейка. Не бях сбъркал за белега на мистър Мигел Диас — куршума пробил дясната му ръка, и затова толкова бързо се отказа от жертвата си.
— Значи той е бил! — неволно каза Луиза, потънала в мисли. — Много странно — продължи тя, говорейки сякаш на себе си. — Сигурно него видях на поляната сред гъсталака. Да, така трябва да е! А жената — тази мексиканка… Исидора? Ах! В цялата тая работа има някаква тайна — нещо тъмно се крои. Кой може да я разгадае? Кажете ми, драги Зеб — запита тя колебливо, като се приближи към стария ловец, — тази жена, мексиканската сеньора, искам да кажа, тази, която беше там, често ли го е посещавала?
— Кого, мис Луиза?
— Мистър Джерълд.
— Може да го е посещавала, а може и да не е — не знам нито едното, нито другото. Рядко ходя аз нататък. Колибата е далече оттам, дето ходя на лов. Минавам само от време на време за разнообразие. По потока има прекрасни елени и диви пуйки. Ако ме питате, ще ви кажа, че момичето никой път не е било там. Сигурно не е било, защото Фелим щеше да ми каже. Има и нещо друго. Чул съм, че само веднъж жена е ходила в колибата.