— Коя? — бързо попита креолката и веднага съжали, че е задала такъв въпрос. Тя се изчерви, когато забеляза многозначителния поглед на Зеб, докато произнасяше последните си думи. — Няма значение — продължи тя, без да чака отговор. — И така, Зеб — Луиза бързо промени разговора, — вие смятате, че тези хора са замесени в това, което ни причини толкова скръб, тези мексиканци?
— Да ви кажа правичката, мис Луиза, и аз не знам какво да мисля. Тази е най-мътната работа, дето се е случвала по тези прерии. По някой път ми се струва, че мексиканците са виновни, друг път — че не са; май че някой друг има пръст в тази черна история. Няма да ви кажа кой.
— Не е той, Зеб! Не е той!
— Не, не е ловецът на мустанги. За него и наум не ми е минавало, макар че приказват срещу него. Невинен.
— О! Но как ще го докаже? Казват, че всички улики са против него. Никой не казва и думица, за да го защити.
— Е, не знам дали е съвсем тъй. Докато дебнех другите и наглеждах затвора, не можех много да ходя натук-натам. Ама сега мога и смятам да не губя време. Прерията е голяма книга, мис Пойндекстър — чудновата голяма книга за тия, дето знаят как да я четат. Макар че не е много учен, Зебулон Стамп се е научил как да чете тази книга. Там, по тревата, може да има някои доказателства, дето да помогнат на ловеца на мустанги. Чувал съм от един стар проповедник, че понякога и камъните говорят. Щом е така, и камъните на Аламо може да проговорят.
— Надявате се да откриете следи?
— Е, добре! Ще ида да поразгледам, и то най-много там, дето намерих младия момък в ноктите на ягуара. Трябваше да отида по-рано, ама нали ви казах защо не отидох. Слава богу не е капнала капка дъжд и следите, дето са направени преди една седмица, човек може да ги прочете, все едно че са от вчера. Тия, що могат да четат, разбира се. Трябва да тръгна веднага, мис Луиза. Отбих се само да ви кажа какво става във форта. Няма време за губене. Сутринта ме пуснаха да видя младия момък и съм сигурен, че отива на добре. Регулаторите настояват да го съдят, щом дойде на себе си. Кой знае, я минат, я не минат три дни дотогава. Трябва да се върна, преди да започнат.
— Вървете, Зеб! Бог да ви помага! От все сърце желая успех на доброто ви дело. Върнете се с доказателства за неговата невинност и аз ще ви бъда задължена с живота си.
Глава LXXI
ДОРЕСТИЯТ КОН
Въодушевен от горещата молба, ловецът побърза към конюшнята, гдето бе настанил своя „рядък“ представител на конската раса.
Той намери „животинчето“ да гризе звучно царевични кочани, които Плуто му беше дал с щедра ръка.
Самият Плуто стоеше до кобилата.
Противно на обичая си самуреночерният коняр мълчеше, но не беше спокоен, по-скоро изглеждаше печален, отколкото развълнуван.
Това може лесно да се обясни. Имаше много причини за загрижения вид на Плуто — загубата на любимия млад господар, тъгата на не по-малко любимата господарка, може би някои укорни думи от страна на Флоринда, каквито напоследък тя често сипеше по него, а най-вероятно някой ритник от ботушите на капитан Касий, присвоил си напоследък пълно господство в дома.
Зеб беше зает със собствените си мисли и не забеляза унилото лице на прислужника. Той толкова бързаше, че даже не остави старата кобила да си довърши обеда, макар че беше много гладна.
Като я сграбчи за муцуната, той бутна ръждивата юздечка между зъбите й, издърпа дългите й уши през разцепените каиши, дръпна я от яслите и понечи да я изведе навън.
Кобилата се опъваше и не искаше да се подчини — не е леко да те отведат, когато под носа ти има толкова храна, колкото рядко виждаш.
Тя не се предаде без борба и Зеб трябваше да дърпа поводите с всички сили, докато я откъсне от яслите.
— Ехе-хе, мастър Тамп — намеси се Плуто, — защо бърза толко? Горката кобила не изяла и половин ядене. Защо не оставите да напълни корем с царевица? Ехе-хе! Тя трябва яде, то хубаво за нея!
— Няма време, черньо. Път ме чака — сто мили за час-два.
— Ехе-хе! То трябва бързо пътувате тогава! Вие шегувате, мастър Тамп!
— Не се шегувам.
— Боже, боже! Колко много пътуване по прерия. Смятам кон пътувал двеста мили предишна нощ.
— Кой кон?
— Онова там доресто, най-крайно. Кон на мастър Къхуун.
— Отде знаеш, че е пътувал двеста мили?
— То върнало се дома покрито пяна, уморено, едва ходи. Каза аз завел на река да пие вода, то плело крака като теле, дето сега се родило. Ехе-хе! Колко капнало било!