Зеб не видя конника само набързо. Той можа подробно да разгледа призрачното видение. Макар в галоп, жребецът премина на по-малко от десет крачки от него.
Той не се опита да спре отдалечаващият се ездач нито с думи, нито с движение. Само когато истината блесна в ума му, той тъжно промърмори:
— Мътните го взели! Значи вярно е! Бедният момък — мъртъв!… Мъртъв!
Глава LXXVI
ЗАГУБЕН ВЪВ ВАРОВИТАТА ПРЕРИЯ
Конникът без глава продължаваше да галопира през прерията. Зеб Стамп го следеше с очи; той остана превит чак докато конникът изчезна зад няколко разпръснати акациеви горички.
След това се изправи само за една-две секунди. Решаваше какво да предприеме.
Тази странна и неочаквана случка объркваше плановете му; изглежда той трябваше да ги промени. Дали да продължи по следата, по която беше вървял досега или да я изостави и да тръгне по следите на току-що прелетелия покрай него жребец?
В първия случай може да открие много, но във втория може да научи още повече.
Може би ще успее да залови конника без глава и да разбере от него защо и по каква причина се скита така необуздано из прерията.
Погълнат от размишления какво да прави, Зеб забрави пушечния облак и изстрела, долетял до ушите му някъде отдалеч.
Но това трая само миг. Тези неща бяха важни и той скоро се сети за тях.
Като погледна към мястото, откъдето се бе появил димът, ловецът видя нещо, което отново го накара да клекне и още по-усърдно ла се настани под прикритието на акациите. Старата кобила се наслаждаваше на почивката и въобще не беше ставала.
И сега Зеб видя конник, истински конник с глава на раменете си.
Конникът беше още далеч и едва ли бе видял високата фигура на ловеца, който стоеше в храстите, а още по-малко кобилата, която лежеше под тях. Ездачът с нищо не показа, че ги е забелязал.
Напротив, наведен ниско над седлото, той усърдно разглеждаше пътя, по който направляваше коня си.
Човек лесно може да се досети защо конникът разглежда земята. На Зеб Стамп му беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че той върви по следите на конника без глава.
— Хм! — промърмори старият ловец, като откри това. — Май че не само аз искам да разгадая тайната. Кой ли е? Много ми се ще да разбера.
Зеб не трябваше да чака дълго, за да се осъществи желанието му. Тъй като следите бяха пресни, странният ездач се приближаваше бързо и ловецът скоро има възможност да го разгледа.
— Мътните го взели! — промълви той. — Трябваше да се сетя кой е. Ако не се лъжа, работата започва да се разплита. Ще излезе още една бримка и ще ми помогне да открия по-лесно тайната. Леж мирно, животно такова! Само да мръднеш дългите си уши, и ще ти прережа гърлото!
След тия думи към кобилата Зеб се притаи, свря глава сред клончетата на акацията, впери очи и внимателно започна да разглежда приближаващия се конник. Това беше човек, който, ако веднъж си видял, мъчно би забравил. Едва тридесетгодишен, лицето му беше състарено не от грижи, а от някаква пагубна страст.
В този миг по него се четеше грижа — грижа, която сякаш се дължеше на голям и отдавнашен страх. И все пак погледът му изразяваше надежда да се отърве от грижата.
Общо взето, лицето му беше красиво — лице, от което един джентълмен не би се срамувал, ако не беше зловещият израз, който издаваше, че то принадлежи на негодник.
Дрехите му — но защо да ги описваме? Синята куртка с полувоенна кройка, фуражката, коланът с дългия нож и чифт заредени револвери — всичко това бе споменато, когато описвахме екипировката на капитан Касий Къхуун.
Да, това беше той.
Зеб Стамп не се показа, не защото се страхуваше от среща с бившия офицер от доброволците и от неговите оръжия. Макар че ловецът несъзнателно чувствуваше неприязън към него, Къхуун още не беше му дал повод да го счита за неприятел. Ловецът остана в сянка, за да види по-добре какво ще се случи.
Като се взираше внимателно в следите на конника без глава, Къхуун отмина в тръс.
Зеб Стамп, скрит сред акациите, го проследи с поглед до същата горичка, зад чийто зелен воал беше изчезнал конникът без глава и която сега закри и бившия кавалерийски офицер.
Нови мисли изпълниха главата на стария ловец и сега той отново трябваше да пусне в ход своята находчивост.
Ако по-рано имаше причини да тръгне по следите на конника без глава, сега имаше два пъти повече причини.