Зеб дойде до това заключение след кратко обмисляне и се приготви да проследи Касий Къхуун.
Той хвана юздите и ритна старата кобила, която мишовидно скочи на крака.
Зеб стоеше до нея и възнамеряваше да се покачи на седлото и да препусне по откритата равнина веднага щом Къхуун се изгуби от поглед. Нямаше нужда да го вижда, за да може да го следи. Достатъчни му бяха двете пресни следи и толкова бе сигурен, че ще намери посоката, в която водеха те, колкото ако беше яздил до конника без глава или до конника без сърце.
Уверен в себе си, Зеб се измъкна изпод акациите и пое пътя, по който току-що бе минал Къхуун.
За първи път в живота си Зеб Стамп беше сгрешил. Той разбра това, когато заобиколи акациевата горичка, зад която бяха изчезнали двамата ездачи.
Зад горичката се простираше част от варовитата прерия, през която изглежда, че беше минал само единият конник — конникът без глава. Така заключи Зеб, защото на известно разстояние пред себе си видя другия. Той яздеше насам-нататък на пресекулки, като ловджийско куче, което обикаля стърнищата за яребици.
Къхуун беше загубил следите и се стараеше отново да ги открие. Свит зад акациите, ловецът бе мълчалив зрител на действията на капитана.
Къхуун не успя. Не беше лесно да се открият следи по варовитата повърхност и особено от недостатъчно умел следотърсач като него. След като се повъртя още малко, той сякаш се отказа от намеренията си, пришпори гневно коня и препусна по посока към Леона.
Веднага щом изчезна, Зеб се опита да открие изгубените следи. Но въпреки по-големите си успехи в това изкуство, той също бе принуден да се откаже.
Знойното слънце блестеше по варовика и само очите на гущер можеха да устоят на отражението на лъчите.
Почти заслепен, ловецът реши да се върне по-късно и отново да потърси първата следа, която бе изоставил за малко.
Достатъчно бе научил и знаеше, че трудът му ще бъде богато възнаграден.
Не след дълго Зеб се върна и намери следата, която бе изоставил. Той разбираше много добре голямото й значение и подтикван от тази мисъл, без да губи нито минута, закрачи напред, а кобилата след него.
Спря се само веднъж — на мястото, където отпечатъците на други два коня се сливаха със следата, по която вървеше.
Оттам нататък трите следи съвпадаха — на места се разделяха и двадесет ярда вървяха успоредно, след което пак се съединяваха и покриваха една друга.
Всички коне бяха подковани като този, който носеше счупената подкова, и ловецът спря, само за да види дали може да разбере нещо от отпечатъците на копитата. Единият беше „американска порода“, другият мустанг — едър жребец с копита почти толкова големи, колкото на американския кон.
И за двата коня Зеб имаше свои предположения.
За него не беше трудно да разбере кой от двата беше минал пръв. Все едно, че ги беше видял. Жребецът е бил напред — колко напред, Зеб не можеше да определи точно, но положително не бяха вървели заедно. Американският кон е вървял след него, а после жребецът със счупената подкова — също американска порода.
И трите коня бяха минали по едно и също място, но по различно време, всеки поотделно. Зеб Стамп можеше да потвърди това тъй лесно и сигурно, както ако би гледал часовник или термометър.
Каквито мисли и да имаше в главата му, той не каза нищо, а само възкликна: „Добре!“ — и със задоволство, изписано на лицето му, продължи напред. Старата кобила сякаш на подигравка подражаваше на неговите крачки.
— Тук са се разделили — каза Зеб, като още веднъж се спря и заразглежда земята под краката си. — Мустангът и американският кон са вървели заедно — искам да кажа, по един и същи път. Счупената подкова се е запиляла в друга посока. Чудя се защо? — продължи той след кратко размишление. — Друг път не съм виждал толкова забъркани следи, дето и дявола биха турили на тясно! По коя да тръгна по-напред? Ако вървя по двете, зная къде ще ме изведат — до локвата кръв. Я да тръгна по другата и да видя дали не отива някъде наблизо до същото място.
— Обръщай се надясно, стари приятелю, и върви близо до мене, защото може да се изгубиш в гъсталака и койотите да позакусят с тлъстините ти! Ха! Ха! Ха!
След това обръщение към „животинчето“, което завърши със смях за „тлъстините“ му, ловецът тръгна по следите на третия кон.
Следите го заведоха до края на голямо място, обрасло с дървета; дотам бе стигнал, когато вървеше по отпечатъците на трите коня — място, добре известно и на него, и на читателя.
Новата следа заобикаляше само част от гората и навлизаше в просеката на двеста ярда от нейното начало. След около петдесет крачки Зеб стигна до място, където конят беше стоял вързан за едно дърво.