Зеб Стамп обаче изглежда не мислеше така. Докато разглеждаше следата от коня на Хенри, той проявяваше някакво колебание.
— Ако имах време — промърмори той, — щях да тръгна първо по нея. — Сигурно ще открия нещо. Но нямам време и по-добре да свърша със следата от счупената подкова.
Той се бе обърнал и се готвеше да напусне поляната, когато някаква нова мисъл го накара пак да се спре.
— В края на краищата нея винаги ще намеря лесно. Знам къде води. Все едно, че съм яздил с мерзавеца, който я е оставил — право в конюшнята на Каса дел Корво. Как да оставя другата следа, като съм дошъл чак дотук? Ще ме накара да се връщам още десет мили, а нямам толкоз време. Я чакай малко да повървя по нея. Старата кобила може да почака.
Като се приготви за нови разследвания, Зеб се отправи по пътеката, по която бяха минали Спенглър и спътниците му.
Той не обръщаше много внимание на техните отпечатъци, а от време на време въобще не ги поглеждаше. Очите му търсеха само следите от коня на Хенри Пойндекстър. Макар че следите на преследвачите бяха по-нови и на места бяха затъпкали дирята, която го интересуваше, той лесно я намираше. Както би казал Зеб, „всеки новак може да я намери“. Конят на младия плантатор беше препускал. Следотърсачите бяха я дирили бавно.
Доколкото Зеб можеше да види, Спенглър и другите не бяха спирали, нито се бяха отклонявали. Не беше така обаче с коня на Хенри.
На около три чевърти миля от края на просеката галопиращият кон не беше спирал, а само леко се бе отклонил от правата посока, като че бе видял нещо — вълк, ягуар, кугуар или друго хищно животно.
По-нататък жребецът бе продължил в бърз и необуздан кариер.
Групата на Спенглър не беше спирала, за ла разбере защо конят се е отклонил от пътя си.
Зеб Стамп, по-любопитен, се спря.
Това беше безплодна местност, осеяна с камъни и пясък и лишена от всякаква растителност. Огромно дърво с хоризонтално разперени клони я засенчваше. Един от клоните се простираше напряко над пътеката, по която бяха минали конете — толкова ниско, че да го избегне човек на кон, трябваше да си наведе главата. В този клон се вгледа Зеб Стамп. Той забеляза, че кората му беше леко обелена — което се дължеше на удар о нещо твърдо като нея, ако не и и по-твърдо.
— От човешка глава е — разсъждаваше Зеб, — от човек на кон. Не е минал от другата страна на клона. Жив човек не може да устои на такъв удар, без да падне от седлото. Ура! — извика Зеб тържествуващ, след като внимателно разгледа земята под дървото. — Знаех си. Ето тук личи, че е падал ездач. А ето и къде е пропълзял. Сега ми е съвсем ясно от какво е цицината. Знаех си, че не е от животно, а не изглеждаше да е от удар с камък или дърво. Ето от този клон е.
С пъргава крачка и сияещо от радост лице старият ловец си тръгна от дървото, но вече не по пътеката, а по следите на човека, който така жестоко е бил съборен от коня си.
На хора, несвикнали да се движат през гъсталак, можеше да се стори, че Зеб се движи без посока по места, по които не е стъпвал човешки крак.
Може би по част от пътя наистина не беше минавал човек. Но Зеб се ръководеше от следи, които макар и незабележими за обикновено око, за него бяха ясни като пътни знаци. Изкривеният клон, омачканите тичинки на едно пълзящо растение, издрасканата повърхност на земята — всичко показваше, че оттам бе минал човек. И не само това. Те показваха, че беше минал ранен човек, който е пълзял.
Зеб Стамп продължи напред по следите на ранения, докато стигна до брега на един поток.
Не беше необходимо да върви по-нататък. Той беше открил още едно звено от счупената верига. Само още едно липсваше, за да стане тя цяла.
Глава LXXVIII
РАЗМЯНА НА КОНЕ
С проклятие на уста, мрачно настроение и свъсено от разочарование чело, Къхуун си тръгна от варовитата прерия, гдето бе загубил следите на конника без глава.
„Няма смисъл да яздя по-нататък! Кой знае къде е отишъл! Няма надежда да го намеря освен случайно. Ако се върна към потока, може би ще го срещна, но ако не успея да ида по-близо до него, пак нищо няма да стане. Мустангът няма да ми даде да се приближа. Като че знае какво искам да направя. По-хитър е дори от дивите коне. Сигурно ловецът на мустанги го е научил. Само един сполучлив изстрел и странствуванията му ще се прекратят. Изглежда, че няма да мога да се прокрадна до него. Колкото за това, да го настигна, тая работа не става с такова бавно муле като моето. И дорестият кон не е по-бърз, макар че изобщо е по-добър. Утре ще го опитам с новата подкова. Само да можех да намеря някой добър кон да настигне мустанга! Щедро бих платил за него. Сигурно може да се намери такъв кон в поселището. Ще търся, като се върна, ако ще да струва двеста, даже триста долара, пак ще го купя.“