Зеб скоро спря. Кобилата — също; тя подражаваше така добре, че изглеждаше негов двойник.
Гъсти акации го разделяха от двамата, които сега водеха оживен разговор.
Зеб не можеше да ги види, без да се издаде, че ги подслушва; но все пак чуваше всяка дума. Той стоеше на мястото си и слушаше, докато сделката с конете беше сключена, а и малко след това.
Зеб се осмели да излезе от прикритието си, едва когато Къхуун и Исидора се сбогуваха и разделиха.
Застанал на мястото, където бе станала сделката, той възкликна:
— Мътните го взели! Ето ти среща между мъжки и женски дявол. И на, ако мога да кажа кой спечели от цялата работа.
Глава LXXX
ДОБРЕ НАБЛЮДАВАНИЯТ ВХОД
Измина доста време, преди Зеб Стамп да напусне шубрака, откъдето бе станал свидетел на размяната на конете. Той не се показа, докато двамата участници в сделката не изчезнаха напълно от погледа. Не тръгна нито след единия, нито след другия, а остана на мястото си, сякаш се чудеше кого да проследи.
Всъщност не беше точно това, което го задържаше, а необходимо му беше „хубаво да си помисли“, както той имаше обичай да казва.
Мислите му бяха насочени към размяната на конете; той бе чул целия разговор и предложенията на Къхуун. Това го озадачаваше или по-скоро го караше да си помисли малко. Каква беше причината?
Зеб знаеше, че това, което мексиканката каза, е истина: пазарната цена на американския кон е много по-голяма от цената на мустанга. Освен това той знаеше, че Касий Къхуун не беше човек, когото можеха да измамят при сделка с коне. Защо тогава поиска да си смени коня?
Старият ловец свали филцовата си шапка, мушна веднъж-дваж пръсти в невчесаната си коса, след това поглади прошарената си брада. През цялото време се взираше в земята, сякаш отговорът щеше да изскочи от тревата.
— Само едно може да е — промърмори най-после той, — сивият жребец е по-бърз. Така си е. Затова го иска мистър Кеш. Защо иначе, дяволите го взели, ще дава кон, за който може да получи четири мустанга където и да е в Тексас и още толкова в Мексико? Само заради бързината е! Ама защо? Дявол да го вземе, ако не знам защо. Иска… той… хей! Сетих се… с него иска да настигне безглавия! Така си е! Сигурен съм, както съм сигурен, че се казвам Зебулон Стамп. Опитал се с американския кон, ама не е успял. Това е ясно. Сега си помисли, че ако го срещне пак, ще го настигне с мустанга. Сигурно пак ще отиде да го търси. Отиде към Каса дел Корво да вземе нещо за ядене. Няма дълго да се бави. Няма да мине много време, и някой ще го види тук, в прерията, и този някой трябва да бъде Зебулон Стамп. Хайде, животинче! — продължи той, като се обърна към кобилата. — Ти си мислеше, че ще се приберем, а? Сбъркала си. Трябва да поклечиш още час-два, пък може и цяла нощ. Няма значение, стари приятелю! Тревата не изглежда много лоша и ще си похрупаш малко. Хайде върви и си напълни търбуха!
Докато говореше, Зеб измъкна оглавника през ушите на кобилата и преметна юздата върху издадената част на седлото, та да може кобилата да се напасе до насита. Като я завърза в гъсталака, гдето беше спрял, той се отправи по пътеката, по която бе тръгнал Касий Къхуун.
На двеста ярда по-нататък „джунглите“ свършваха и се простираше открита равнина. На отсрещния й край се виждаше асиендата Каса дел Корво.
На фона на боядисаната в бяло фасада можеше да се различи фигурата на един конник, който в следващия миг се изгуби в тъмните очертания на входа.
Зеб знаеше кой влезе в асиендата.
— Оттук — промълви той — ще го видя, като излезе. И проклет да съм, ако не го дочакам, дори ако трябва да стоя до утре. Хайде сега, въоръжавай се с търпение.
Най-напред Зеб се отпусна на колене. Като се изви тъй, че гърбът му се допря до дънера на един рошков, той седна. След това извади от бездънния си джоб една кожена торбичка с царевичен хляб, голямо парче пържено свинско месо и шише уиски, което по миризмата личеше, че е „мононгахела“.
След като изяде около половината от хляба и месото, той пусна остатъка в торбичката и я закачи на един клон над главата си. После „смукна“, както се следва, от уискито, запали лула, облегна се пак на рошковото дърво, скръсти ръце на гърди и впери очи във входа на Каса дел Корво.
Така седя Зеб цели два часа. Не мръдна поглед от вратата; никой не можеше да излезе, без той да го види!
От асиендата влизаха и излизаха хора — мъже и жени.
От светлото оскъдно облекло и мургавите им лица личеше дори отдалеч, че те са прислужници. Всички вървяха пеша. Човекът, когото Зеб очакваше, ако изобщо излезеше, трябваше да бъде на кон.
Бдението на ловеца беше прекъснато от залеза на слънцето; той само промени положението си. Когато сумракът започна да хвърля виолетови сенки над равнината, Зеб стана на крака, мързеливо опъна дългото си тяло и се изправи до дървото, сякаш така мислеше по-лесно.