Макар че преследвачът и преследваният отдавна бяха минали завоя в просеката и сега не се виждаха, той не пое по нея, а навлезе в храстите.
Зеб се движеше така, че да може да наблюдава просеката на известно разстояние, а в същото време гледаше и той, и кобилата да останат скрити за всеки, който би се приближил от обратната страна.
Той не очакваше да срещне някого, а най-малко пък човека, който скоро се появи прел него.
Зеб не се изненада, като чу изстрел. Той го очакваше още в мига, в който бе започнал да следи Къхуун. Всъщност изненадващо беше, че изстрелът не дойде по-рано. Когато се чу пукотът, Зеб позна чия пушка бе стреляла.
Но той наистина се учуди когато след няколко минути видя нейният притежател да се връща по поляната, и то бързо, като че ли отстъпваше.
Пак се връща, и то толкова скоро — си промърмори старият ловец, като забеляза Къхуун. Чудна работа, дявол го взел! Става нещо! Хи, хи, хи, бяга като подгонен от дяволи. Сигурно сега пък безглавият го гони. Тъпкано му го връща.
Така изглежда. Цял сребърен долар ще дам, да видя такова нещо. Ха, ха, ха! Хи, хи, хи!
Дълго преди това ловецът се бе смъкнал от седлото и скрил предпазливо заедно с кобилата така, че Къхуун, когото очакваше скоро да мине край него, да не го види.
Къхуун наистина мина скоро, но с такава бързина и обезумял израз, че нямаше да забележи Зеб, дори да се бе изправил цял-целеничък пред него на алеята.
„Мътните го взели! — възкликна на ум ловецът, когато конникът с изкривено от страх лице се приближи и той можа да го види. — Ако дяволите не са подир него, сигурно са влезли в него. Лицето му е най-грозната картинка, която съм виждал. Жалко за тая, дето ще го вземе. Бедната мис Пойндекстър! Дано да се отърве от тоя главорез, дето иска да й стане господар.“
— Какво ли е станало? Не се вижда нищо да го гони, а той бяга ли бяга. Накъде ли е тръгнал? Трябва да видя.
— У дома си! — възкликна ловецът, като отиде до края на гората и видя, че Къхуун галопира към Каса дел Корво. У дома си отива. Съвсем съм сигурен.
— Хайде, старо — продължи Зеб, когато сивият кон се скри от погледа. — Ние с теб ще отидем в обратна посока. Трябва да видим за какво е стрелял.
Десет минути по-късно Зеб слезе от кобилата и повдигна от земята предмет, който би ужасил и отвратил и най-безстрашното сърце. Но не и стария ловец. В него той видя чертите на добре познато лице. Въпреки че кожата бе съсухрена и кървавите струйки страхотно изменяха израза му, то му беше скъпо, макар че бе мъртво и обезобразено.
Той обичаше това лице, когато то принадлежеше на младежа, а и сега мислеше за него, когато не принадлежеше на никого.
Зеб хвана шапката, която стягаше главата, и се помъчи да я свали. Но не успя.
Главата се беше подула толкова, че почти щеше да пръсне шапката.
Зеб гледаше лицето с умиление.
Божичко! Божичко! — провлечено извика гой. Какъв подарък за бащата, а да не говорим за сестрата. Няма да я занеса. По-добре е да я заровя тук и никому нищо да не казвам.
— Не. Какво говоря? Сега не знам дали ще ми помогне да докажа истината. Но отгде да знае човек, може пък и да помогне. Какъв свидетел ще бъде тя, като се изтъпанча с нея в съда!
Като каза това, Зеб отвърза старото си одеяло и грижливо зави в него главата заедно с шапката. След това закачи необикновения вързоп на седлото, качи се на кобилата и замислено се отдалечи.
Глава LXXXIII
ПАЗИТЕЛИ НА ЗАКОНА
На третия ден след затварянето на Морис треската му премина и той престана да бълнува. На четвъртия ден беше почти здрав. На петия щяха да го съдят.
В Тексас, гдето човек може да бъде съден, осъден и обесен за углавно престъпление само за двадесет и четири часа, тази бързина не изглеждаше нередна, както би изглеждала другаде.
Многобройните му неприятели по свои съображения настояваха да се бърза, а приятелите му, които бяха малцина, нямаха достатъчно силни доводи, за да им се противопоставят.
Населението, вдъхновено от мисълта, стара колкото света, че „пролятата кръв на убития вика за отмъщение“, шумно настояваше за незабавно правосъдие.
Привържениците на първата група бяха подпомогнати от едно благоприятно обстоятелство. По една случайност съдията от върховния съд беше на обиколка и щеше да посети форт Индж през същата седмица. Затова беше необходимо делото на Морис Джерълд и на другите заподозрени в убийството да се разгледа в определен срок. Тъй като никой не се противопостави, никой не поиска отлагане, делото бе включено в списъка за разглеждане на петнадесетия ден от месеца.
Обвиненият имаше право да поиска защитник, обаче в поселището нямаше редовен адвокат, защото в пограничните райони джентълмените с тогата на Темида обикновено пътуваха заедно със съда, а съдът още не беше пристигнал. Въпреки това в поселището се беше появил адвокат: известен юрист, дошъл чак от Сан Антонио да защищава подсъдимия. Той беше заявил, че идва доброволно, може би от великодушие или с намерение да прави кариера. Разправяха обаче, че злато, връчено му от нежни ръчички, го бе убедило да предприеме това пътешествие.