Струва ми се, че с регулаторите съм добре. Самият Сам Менли изглежда доста убеден. Избих от главата му всички съмнения, когато разправих какво съм чул през онази нощ, дори малко повече, отколкото съм чул, но и това, което чух, бе достатъчно да подлуди всекиго. Проклятие!
Било каквото било. Срещала се е с него и туй то. Но тя вече няма да го види, освен на другия свят. А това зависи от нея. Не вярвам нещо да е станало помежду им. Тя не е такова момиче въпреки необуздания й характер. А може би е само благодарност, както разправя прислужницата. Не, не. Не е възможно. Човек не напуща леглото си посред нощ, за да се срещне с някого в градината само от благодарност. Тя го обича — обича го. По дяволите любовта им! Тя никога няма да го има. Никога няма да го види, освен ако продължава да упорствува. Това само ще влощи положението му. Само една нейна дума, и той ще увисне на бесилката. Тя ще я каже, ако не каже другата дума, за която вече два пъти съм я питал. То ще бъде трети и последен път. Ако откаже, ще действувам. Не само че ще се свърши с този ирландски скитник, но тя ще бъде виновна за гибелта му. Но и плантацията, къщата, негрите, всичко.“
Такива мисли минаваха през главата на Касий Къхуун, който се беше уединил в стаята си.
Те бяха прекъснати от Удли Пойндекстър. Тъмен и мълчалив, той блуждаеше из коридорите на Каса дел Корво и случайно, без всякакви намерения бе влязъл в стаята на племенника си.
— А, вуйчо Удли! Исках да те видя.
— Мене! Защо?
В гласа на съсипания баща се четеше смиреност, почти унизително покорство. Гордият Пойндекстър, пред когото двеста роби бяха треперали всеки ден и всеки час, сега стоеше пред своя господар.
Вярно е, че човекът, който можеше да го унижи, беше негов племенник — син на сестра му, но той не се уповаваше на това, защото познаваше характера му.
— Исках да поговорим за Лу — каза Къхуун.
Това беше точно темата, която Удли Пойндекстър всячески се стараеше да избегне. Той се страхуваше да мисли за нея, а камо ли да я разисква, особено пък с човека, който започна разговора.
Той никак не се учуди. Нещо, което Къхуун бе подметнал предишния ден, го караше да очаква разговор на тази тема.
Тонът, с който Къхуун започна, не разсея безпокойството му. В него звучеше по-скоро заповед, отколкото молба.
— За Лу? Какво точно? — попита плантаторът с престорено спокойствие.
— Аз… — започна Къхуун нерешително, като че ли се срамуваше или се преструваше, че се срамува да започне разговора. — Аз… исках…
— Предпочитам — прекъсна го плантаторът, като се възползува от колебанието му, — предпочитам да не говорим за нея сега.
Думите му бяха почти умолителни.
— Но защо не сега, вуйчо? — попита Къхуун окуражен от отговора.
— Сам знаеш защо!
— Е, знам, че моментът не е подходящ. Бедният Хенри изчезна. Предполага се, че… В края на краищата може да се върне и всичко ще се оправи.
— Никога! Никога вече, няма да го видим, било жив или мъртъв. Вече нямам син.
— Но имаш дъщеря, която…
— Която ме опозори.
— Не вярвам, вуйчо! Не!
— Какво значи това, което сам видях и чух? Какво я накара да отиде там, на двадесет мили през прерията, сама, в хижата на един обикновен търговец на коне, до леглото му? О, господи! И защо се намеси тя да спаси човека, който е убиец на сина ми, на нейния брат? О, господи!
— Струва ми се, че нейните думи дават достатъчно ясен отговор на първия въпрос.
Но Къхуун сам не вярваше.
— А що се отнася до втория въпрос… Всяка жена би по стъпила по същия начин, всяка жена като Лу.
— Няма втора като нея. Това го казвам аз, нейният баща.
О, да можех да повярвам, че е тъй, както ти казваш! Бедната ми дъщеря, която сега трябва да ми е по-скъпа от всякога, сега, когато нямам син.
— Тя може да ти намери син, и то твой родственик, който обещава да изпълнява задълженията на син може би не с толкова любов, колкото изчезналият, но с всичките си сили. Не искам да говоря със загадки, вуйчо Удли, знаеш какво искам да кажа, знаеш, че вече съм решил. Искам Лу.
Плантаторът не се изненада от това кратко изявление. Очакваше го. И все пак сянката на челото му стана още по-мрачна. Очевидно предложението не му се нравеше.
Това може би изглежда странно. Доскоро самият Пойндекстър беше за този брак и често пъти предпазливо се бе опитвал да убеди дъщеря си.
Преди да се преселят в Тексас, той знаеше сравнително малко за племенника си.
Откакто навърши пълнолетие, Къхуун живееше в щата Мисисипи и повечето прекарваше в разюздания град Нови Орлеан. Вуйчо му го виждаше само при случайните му посещения на плантацията в Луизиана. Когато братовчедка му Луиза израсна красавица, неговите посещения зачестиха и ставаха все по-дълги и по-дълги.