Но очите на зрителите не са отправени към него, а към завеските на каретата, зад които седи толкова хубава девойка, че те дълго преди това бяха насочили вниманието си към нея. Пълни с почуда са тези погледи — почуда, но не и недоумение, тъй като в колата седи Луиза Пойндекстър.
По собствена воля и желание ли се намира тя тук?
Такива въпроси се задават шепнешком сред присъствуващите.
Няма много време за размишления. Отговор им дава гласът на „викача“, който извиква:
— Луиза Пойндекстър.
Къхуун е удържал думата си.
Глава LXXXVIII
ПО НЕВОЛЯ СВИДЕТЕЛ
Преди още монотонният глас на „викача“ да произнесе името й за трети път, девойката слиза от каретата.
Водена от един съдебен служител, тя застава на мястото, определено за свидетелите.
Смело, без дори да трепне, тя се обръща към съда.
Всички очи са отправени към нея: някои въпросително, няколко може би презрително, но повечето — с възхищение, с онова тайно одобрение, което красивата жена предизвиква дори когато е замесена в престъпление.
Изразът в очите на един от присъствуващите е различен — поглед на нежни чувства, примесен с почти незабележима недоверчивост.
Това е обвиняемият. Но тя не поглежда никого. Като че само един човек заслужава вниманието й — човекът, който току-що бе напуснал мястото, сега заемано от нея. Тя гледа към братовчед си Къхуун, сякаш иска да го убие с поглед.
Смутен, той се отдръпва сред тълпата и се скрива от очите й.
Прокурорът й поставя въпроса:
— Къде бяхте, мис Пойндекстър, през нощта, когато са видели брат ви за последен път?
— У дома, в къщата на баща ми.
— Мога ли да ви попитам дали през въпросната нощ сте ходили в градината?
— Да, ходих.
— Бъдете така добра да уведомите съда по кое време?
— В полунощ, ако не се лъжа.
— Сама ли бяхте?
— Не през цялото време.
— За известно време сте била с някого?
— Да.
— Като се съди по вашата откровеност, мис Пойндекстър, вие сигурно няма да се откажете да съобщите на съда с кого сте била?
— Разбира се, не.
— Мога ли да ви попитам за името на човека?
— Не беше само един. Брат ми също беше там.
— Преди да дойде брат ви, не бяхте ли с някой друг?
— Да.
— Искаме да чуем неговото име. Надявам се, че ще ни го кажете.
— Защо не. Нямам нищо против да знаете, че джентълменът бе мистър Морис Джерълд.
Отговорът предизвиква не само изненада, но и нещо повече — презрение, примесено с възмущение.
Но на едного отговорът въздействува по обратен начин. Това е обвиняемият, който изглежда по-тържествуващ, отколкото обвинителите му.
— Мога ли да ви попитам дали срещата бе случайна или предварително определена?
— Предварително определена.
— Ще ме извините, но в изпълнение на служебните си задължения трябва да ви задам един нескромен въпрос, мис Пойндекстър. Какъв бе характерът, по-скоро бих казал целта на тази среща?
Само за миг свидетелката се колебае да отговори. Но после вдига високо сведената досега глава, хвърля пренебрежителен поглед към хората наоколо и отговаря:
— Характер или цел е все едно. Нямам намерение да крия. Отидох в градината, за да срещна човека, когото обичах и когото още обичам, въпреки че сега той седи пред вас обвинен в убийство. Надявам се, че това ви е достатъчно.
— Не съвсем — продължава обвинителят, без да обръща внимание на шепота около себе си. — Трябва да ви задам още един въпрос, мис Пойндекстър. Начинът, по който ще постъпя, е малко неправилен, но ще спести време на съда и смятам, че никой няма да има нещо против. Чухте какво каза свидетелят преди вас. Вярно ли е, че вашият брат се е разделил скаран с човека на подсъдимата скамейка.
— Да, вярно е.
Отговорът предизвика вълна от възмущение. Той потвърждава показанията на Къхуун и установява подбудата за убийството.
Стоящите наблизо не дочакват да чуят обяснението, което свидетелката има намерение да даде. Чуват се викове „Да се обеси!“ „Да се обеси!“ — и то тъй настоятелни, сякаш искат това да стане веднага, без да се чака присъдата.
— Запазете ред — вика съдията, като изважда пурата от устата си и поглежда властно наколо.
— Моят брат не беше ядосан, когато последва мистър Джерълд — продължава свидетелката, без да я питат. — Той му беше простил и отиде да се извини.
— Искам да кажа нещо по въпроса — намеси се Къхуун, като пренебрегна установения ред. — Те се караха и след това. Чух ги от покрива на къщата.
— Мистър Къхуун — извика укорително съдията, — ако съдът пожелае, може отново да ви призове, а дотогава, сър, моля да не прекъсвате процедурата.