Пред него поставят библията, която му казват да целуне, след като повтори добре известната клетва.
Той я целува с такова звучно мляскане, че го чуват и най-отдалечените.
Макар че мигът е тържествен, чува се кикотене, незабавно прекратено от съдията, а може би и от самия Зеб, който отправя въпросителен поглед наоколо, сякаш търси човека, който се е подиграл. Всички го познават добре и знаят, че не могат да се шегуват за негова сметка. Под неговия изпитателен поглед тълпата става сериозна или може би се преструва, че е сериозна.
След няколко предварителни въпроси помолват Зеб Стамп да разкаже какво знае за странните случки, хвърлили поселището в необичайна тревога. Присъствуващите наострят уши и притаяват дъх. Всички са с впечатление, че Зеб Стамп държи ключа на цялата загадка.
— Ех, господин съдия — казва той, като поглежда право в лицето представителя на правосъдието, който продължава да пуши пурата си, — съгласен съм да ви разкажа цялата работа, ама ако ви е все едно, нека първо младият момък да каже каквото има да каже пък аз после ще продължа и може да подкрепя неговите думи.
— За какъв млад момък говорите? — запитва съдията.
— За ловеца на мустанги, разбира се. За тоз, дето го бедят, че е убил младия Пойндекстър.
— Няма да бъде много правилно — отвръща съдията, но в края на краищата нашата цел е да научим истината: лично аз нямам вяра в отживелите форми и ако съдебните заседатели са съгласни, нека бъде така.
Най-старият от „дванадесетте“ съобщава, че те са съгласни. Хората от пограничните райони не са привърженици на условностите и искането на Зеб Стамп е прието единодушно.
Глава LXXXIX
РЕЧТА НА ПОДСЪДИМИЯ
По съвет на адвоката обвиняемият се е подготвил да се възползува от дадената му възможност.
По знак на съдията той пристъпва напред. На две крачки зад него върви охраната.
Излишно е да се споменава, че настъпва гробна тишина. Дори щурците, които до този миг църкаха сред листата на дъба, заглъхват, като че ли уплашени от настъпилата тишина. Очите на всички са впити в затворника, а ушите им — наострени да доловят всяка дума от неговото признание.
— Господин съдия и господа съдебни заседатели — подхваща той речта си съгласно приетия в Тексас ред. — Признателен съм, че ми се дава възможност да говоря. Използувайки това си право, аз ще бъда кратък. Първо, трябва да кажа следното: макар че много от обстоятелствата, споменати през време на делото, изглеждат странни и необясними, моят прост разказ ще обясни някои от тях. Не всички факти, които чухте, са верни. Някои са лъжливи, както е лъжлива и устата, която ги произнесе.
Подсъдимият отправи поглед към Касий Къхуун, който се разтреперва, сякаш е изправен пред дулото на револвер.
— Вярно е, както вече се спомена, аз се срещнах с мис Пойндекстър. Тази благородна девойка със своето великодушно признание ме спаси от греха да дам лъжливи показания, което може би щях да направя. Моля да ми повярвате за всичко останало, което ще ви кажа. Вярно е също, че срещата ни беше тайна и бе прекъсната от човека, който сега не е вече тук, за да разправи какво се случи след това. Вярно, е че си разменихме гневни думи или по-право той отправи гневни думи към мене. Но не е вярно, че по-късно нашата разпра е била подновена, и човекът, който се закле в това, не би се осмелил да го каже, ако аз имах възможност да му се противопоставя така, както заслужава.
Отново обвиняемият обръща очи към Къхуун, който уплашено се крие зад тълпата.
— Напротив — продължава обвиняемият, — при следващата ми среща с Хенри Пойндекстър той ми поиска извинение и аз му отвърнах с приятелски чувства, та дори и нещо повече. Кой би могъл да не го обича? Едва ли е нужно да ви казвам колко щастлив бях, че имах случай да му простя за обидните думи и да се помирим.
— Значи сте се помирили? — пита съдията, като се възползува от краткото прекъсване на разказа. — Къде стана това?
На около четиристотин ярда от мястото, където беше извършено убийството.
Съдията скача на крака. Съдебните заседатели — също. Зрителите, поразени от изненада, се изправят.
За първи път се споменава с положителност мястото на убийството. За първи път се казва, че изобщо е било извършено убийство.
— Имате предвид мястото, където бе намерена локва кръв? — пита съдията нерешително.
— Имам предвид мястото, където Хенри Пойндекстър беше убит.
Отново присъствуващите са изненадани — чуват се подтиснати възклицания и шепот. Високо се разнася стон — стон, изтръгнал се о гърдите на Удли Пойндекстър, който за първи път напълно се уверява, че вече няма син! В бащиното сърце досега мъждукаше надеждата, че синът му може да е жив, че е изчезнал — възпрепятствуван да се върне, защото му се е случило нещо, защото е болен, пленен от индианци или нещо подобно. Досега липсваха неоспорими доказателства за неговата смърт. Съществуваха само отделни, случайни и съвсем неубедителни догадки. Тази надежда угасна с думите на обвиняемия.