Това не беше загадка за ловеца на коне. Думите, които бързо изрече, без да съзнава, бяха отговор на нейния въпрос.
— Дивите жребци! — извика той с разтревожен глас. — Знаех, че са някъде сред тези шубраци и ето ги.
— Това ли е опасността, за която говорехте?
— Да.
— Защо да се страхуваме от тях? Това са мустанги.
— Вярно, по друго време не би имало защо да се страхуваме. Но точно сега, през този период на годината, те стават свирепи и зли като тигрите. О! Когато дивият жребец се развилнее, той е по-опасен враг от вълка, пантерата или мечката.
— Какво да правим? — попита младата девойка и за първи път показа, че се страхува; тя се приближи до човека, който веднъж я беше спасил от беда, и очаквайки отговора му, тревожно впи очи в него.
— Ако ни нападнат — отговори Морис, — има само два изхода. Единият — да се качим на някое дърво и изоставим конете си на яростта на дивите жребци.
— А другият? — попита креолката хладнокръвно, което показваше, че тя може да запази присъствие на духа и при най-големи изпитания. — Съгласна съм на всичко, но не и да изоставим конете си. Това е недостойно.
— И да искаме, няма ла можем. Струва ми се невъзможно. Наоколо няма достатъчно голямо дърво, на което да бъдем в безопасност. Ако ни нападнат, нямаме никакъв друг изход, освен да се уповаваме на бързината на нашите коне. За нещастие — продължи той, като хвърли изпитателен поглед към петнистата кобила, а след това и към своя кон — те имаха доста работа тази сутрин и са изтощени. Оттам идва и най-голямата опасност. Дивите жребци сигурно не са уморени.
— Не е ли по-добре да тръгнем веднага?
— Не още. Колкото повече време дадем на нашите коне да си отдъхнат, толкова по-добре. Жребците може да не дойдат насам. Но и да дойдат, може да не ни безпокоят. Зависи от тяхното настроение в момента. Но ако се бият помежду си, сигурно ще ни нападнат. Това показва, че са загубили разума си, ако мога така да се изразя. В такива случаи те безогледно ще се нахвърлят дори върху кон с ездач на него. Ха! Както очаквах, те се бият. Личи от крясъците им. При това идват насам.
— Но, мистър Джерълд, защо веднага не потеглим в обратна посока?
— Ще бъде безполезно. На тази страна е равнина и няма никакво прикритие. Преди да можем да се отдалечим достатъчно, те ще излязат на открито и скоро ще ни настигнат. Единственото безопасно място, за което мога да се сетя в момента, където трябва да стигнем се намира в обратна посока. Ако не се лъжа, от шума им, който чувам, те се движат в същото направление и ако прибързаме, ще попаднем право в зъбите им. Трябва да почакаме и се опитаме да се промъкнем зад тях. Ако успеем да минем и те ни настигнат в разстояние на две мили, зная едно място, където ще бъдем тъй в безопасност, както в конюшнята на Каса дел Корво. Сигурна ли сте, че можете да владеете мустанга?
— Съвсем сигурна — отвърна Луиза незабавно. Пред лицето на надвисналата опасност тя изостави всякакви преструвки.
Глава XVI
ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ДИВИ ЖРЕБЦИ
И двамата седяха на седлата си в очакване. Луиза бе по-спокойна, защото се уповаваше на ловеца на мустанги. Тя разбираше, че някаква голяма опасност ги грози, макар че не можеше напълно да я проумее. Не можеше да бъде другояче, щом човек като Морис проявява страх. Мисълта, че той отчасти се страхува за нея, я правеше щастлива.
— Струва ми се, че сега можем да опитаме — каза Морис, след като се бе ослушвал известно време. — Те изглежда минаха поляната, по която ще се оттеглим. Моля ви, внимавайте при ездата! Дръжте се здраво на седлото и не отпускайте поводите. Яздете близо до мене, там, дето мястото позволява, и в никакъв случай не изоставайте повече от дължината на опашката на моя кон. Принуден съм да яздя начело, за да показвам пътя… Ето, идват направо към поляната. Те вече почти я прекосиха. Сега напред!
Дълбоката тишина, която допреди малко цареше над прерията, бе нарушена. Надигна се страхотна врява, сякаш човек се намираше в някаква лудница — острото цвилене на жребците напомняше писъците на малоумни, само че шумът бе десет пъти по-голям. Той бе примесен с гръмотевичния тропот на копита, свистене и чупене на клони, диво пръхтене, придружено с тракане на зъби, тъпи удари на копита в ребра и закръглени бедра, квичене от болка и ярост. Всичко това се сливаше в страшен шум, който заглушаваше конниците и разтърсваше земята.
Явно бе, че сред дивите жребци се води жестока борба. Докато преминаваха край шубраците, те се биеха безразборно помежду си. Когато Морис даде знак за тръгване, пъстрото стадо се появи на поляната между двете горички. Само след миг те изпълниха празното място и се изляха на полянката, устремени като лавина.