Стадото се състоеше от най-красивите животни в природата. Това не бяха кастрирани питомни коне с превити плешки, с крака, които се огъват, и наведени чела, обезобразени още повече от ножиците на търговците на коне, животни, от които едва ли едно на хиляда прилича на истински кон, а диви жребци на саваната, родени на зелената трева и израснали свободно като цветята, които ухаеха край тях.
Очите не са виждали по-красива гледка от кавалада диви коне, които препускат из прерията. Гледката е чудесна, но и страхотна! Толкова страхотна, че мъж не може да й се възхищава, а още по-малко плаха жена. А това е съвсем невъзможно, когато има опасност зрителят да бъде нападнат от каваладата.
В такова положение се намираха ездачите на дорестия кон и петнистия мустанг. Младежът знаеше това от опит, а девойката не можеше да не разбере опасността от онова, което виждаше пред себе си.
— Насам! — извика Морис, като пришпори коня си и го насочи към тила на каваладата. — О, ужас! Видяха ни! По-скоро, по-скоро, мис Пойндекстър. Помнете, че се отнася за живота ви!
Никакви думи не бяха нужни. Видът на жребците показваше достатъчно ясно, че петнистият мустанг и неговата ездачка могат да се спасят само с бързина. Когато жребците се появиха на открито и видяха конете и техните ездачи, те изведнъж прекратиха самоунищожителната борба и спряха на място като под команда. Наредени в редица, те приличаха на кавалерия, спряна сред атака.
За известно време враждата помежду им изглежда бе забравена. Тя сякаш чувствуваха, че трябва да нападнат някакъв общ враг или да отбият някаква обща опасност.
Жребците може би се бяха спрели от изненада, но така или иначе това бе благоприятно за бегълците. Те използуваха забавянето им от двадесетина секунди и избиколиха, за да излязат на пътя, който ги водеше към безопастност.
Но, уви, само до пътя! Спасението им не беше още сигурно. Жребците разбраха намеренията им, изведнъж се извъртяха и с галоп се втурнаха след тях. Пръхтенето и цвиленето им показваше, че те бяха озлобени и решени да ги настигнат. От този миг по равнината започна отчаяно преследване — състезание между коне без ездачи и коне с ездачи.
От време на време Морис поглеждаше през рамо, макар че все още запазваха разстоянието, спечелено в началото, безпокойствието в погледа му не намаляваше.
Ако беше сам, той щеше да се изсмее презрително на преследвачите. Той знаеше, че неговият дорест жребец — чедо на прерията, може да бие всички състезатели от своята раса. Но кобилата го забавяше. Тя галопираше по-бавно от всеки друг път. Сякаш не желаеше да избяга, също като кон, насила каран далеч от онова, което му е родно.
— Какво може да означава това? — промърмори ловецът, като забави хода, за да се изравни със своята спътница. — Ако срещнем някакво препятствие, ние сме загубени. Сега всяка секунда е скъпа.
— Още сме на същото разстояние от тях, нали? — запита Луиза, като забеляза неговия тревожен поглед.
— Засега да, но за нещастие пред нас има голямо препятствие. Да видим как ще го преминем. Зная, че сте добра ездачка и можете да направите дълъг скок. Но кобилата? За нея не съм толкова сигурен. Вие я познавате по-добре от мене. Мислите ли, че тя ще ви пренесе през…
— През какво, сър?
— Скоро ще видите. Сигурно сме вече наблизо.
Този разговор се водеше между двама души, които яздеха един до друг с бързина една миля в минута.
Както беше предсказал водачът те скоро се намериха пред препятствието. Това беше дол — зееща яма в равнината, петнадесет фута широка и толкова дълбока, а дълга, догдето стигнеше погледът.
Да тръгнат встрани, наляво или надясно, значеше преследвачите да ги пресекат по диагонал. Бегълците не можеха да си позволят такова нещо.
Пропастта трябваше да бъде премината. Иначе жребците щяха да ги настигнат.
Тя можеше да бъде премината само със скок, дълъг най-малко петдесет фута. Морис знаеше, че неговият кон може да скочи толкова, защото и друг път го беше правил. Но кобилата?
— Дали ще може кобилата да прескочи? — запита той с безпокойство, докато с по-бавен ход те се приближаваха към края на пропастта.
— Сигурна съм — отговори Луиза.
— А сигурна ли сте, че ще се задържите на седлото?
— Ха! Ха! Ха! — презрително се изсмя креолката. — Що за въпрос, и то от един ирландец! Сигурна съм, сър, че ваша сънародничка би се обидила от такива думи. Дори аз, родена в блатистата Луизиана, намирам, че това не е достатъчно учтиво. Дали ще се задържа на седлото? Ще се задържа на Луна, където и да ме заведете.