— Коя ли е тая жена? — пошепна Луиза Пойндекстър, като вдигна бързо далекогледа и го насочи към странно облечената фигура.
— Коя ли може да е? — повторно и озадачено се запита тя и продължи да я разглежда с просто око.
— Мексиканка, разбира се. А човекът на мулето е неин слуга. Сигурно някоя видна сеньора. Мислех, че всички са се преселили вече отвъд Рио Гранде. Прислужникът носи кошница. Какво ли има в нея? И защо отива във форта? Може пък да отива и в селото. Тази седмица я виждащ да минава за трети път оттук. Сигурно живее в някоя плантация надолу. Какъв особен начин на езда! Казвали са ми, че той е нещо обичайно за мексиканките. Какво ли ще бъде и аз да започна да яздя по същия начин? Струва ми се много по-лесно; но ако в щатите видят такова нещо, ще кажат, че не е женствено. Сякаш чувам вече как ще се разпищят нашите пуритански майки. Ха! Ха! Ха!
Развеселяването й трая само миг. Лицето на креолката потъмня така бързо, както потъмнява слънцето, засенчено от блуждаещ облак. Не беше предишната меланхолия, но бе все пак нещо сериозно, както пролича от внезапното й побледняване.
Причината можеше да се открие само в държането на забулената ездачка от другата страна на реката. От шубрака край пътя изскочи ненадейно антилопа. Животното се стрелна прея коня — великолепно същество, което се впусна още в следващия миг в пълен галоп след изплашената антилопа. Булото на ездачката се отметна от лицето й и се развя зад нея. Тя направи с дясната си ръка няколко вълнообразни движения във въздуха.
— Какво ще прави таз жена? — се запита Луиза. — О! Та това е ласо!
Мексиканската сеньора показа скоро съвършенството, с което владееше това национално оръжие. Тя хвърли примката около врата на антилопата и я повали на земята.
Прислужникът се приближи към мястото, гдето животното се мъчеше да се освободи, слезе от мулето, наведе се и го довърши, с ножа си. След това метна лова отзад на седлото, качи се на мулето и последва господарката си. Тя бе прибрала вече ласото, оправила воала си и сега яздеше напред сякаш не беше се случило нищо особено.
Изразът на креолката се помрачи, когато видя, че мексиканката размахва ласото във въздуха, но не от изненада, а от друга, много по-неприятна мисъл.
Лицето й не се проясни скоро. Облакът, който го засенчваше, все още витаеше над веждите й, макар че белите ръце с далекогледа скриваха очите й.
Мрачното й настроение продължи, докато ездачката се виждаше по пътя и дори когато се скри зад акациите.
— О дали е тя? Той каза, че била на моите години, но по-ниска. Отговаря на описанието, доколкото може да се разбере от такова разстояние. Живее на Рио Гранде. От време на време идва на Леона, за да посети роднините си. Кои ли са? Защо не го пита как се казват? О, дали е тя?
Глава XXV
НЕПРЕДАДЕН ПОДАРЪК
Доста време след като девойката с ласото и нейният прислужник изчезнаха, от погледа, Луиза Пойндекстър не можа да прогони мислите, породени от необикновената случка, която бе наблюдавала. Настроението й не беше се подобрило. Напротив! Неведнъж досега тя бе мислила за тази изкусна ездачка. Неведнъж си бе задавала въпроса, къде отива тя. Случката, която току-що видя, превърна неочаквано предположенията й в неприятни съмнения.
Луиза забеляза с облекчение появата на един конник откъм гористата местност, зад която, се бяха скрили другите двама. Тя дори се зарадва, когато видя, че конникът кривна по напречната пътека, която води към асиендата, и особено когато различи през далекогледа си Зеб Стамп, ловеца.
Лицето на креолката пак се проясни. Навременното появяване на честния ловец бе хубаво предзнаменование.
— Тъкмо човека, когото исках да видя! — възкликна радостно тя. — Той може да ми донесе известия и да ми каже коя е тази жена. Сигурно я е срещал по пътя. Така мога по-лесно да го запитам, без да пробудя съмнения у него. След станалото и с него дори трябва да бъда предпазлива. Никак нямаше да се тревожа, ако знаех, че той се интересува за мене. Какво предвизвикателно равнодушие! И то към мене, Луиза Пойндекстър. Господи! Ако продължава все така, ще трябва се опомня, дори ако това разбие сърцето ми.
Едва ли има нужда да се споменава, че човекът, за чието внимание копнееше Луиза, не беше Зеб Стамп.
Следващите й думи обаче бяха отправени към Зеб, който се бе приближил вече до асиендата.
— Драги мистър Стамп! — приветствува го глас, който старият ловец слушаше винаги с удоволствие. — Колко се радвам, че ви виждам. Слезте от коня и елате при мене. Зная, че сте прочут катерач и стълбите няма да представляват никаква трудност за вас. Освен това оттук се открива гледка, която ще възнагради усилията ви.