— Жалко! — каза тя, като се опита да скрие отчаянието си. — Всичко се изпочупи. Какво ще каже Флоринда? Но ако за Морис Джеръдд се грижат така, както казвате, той едва ли има нужда от нещо. Радвам се, че не са го изоставили — нали, той ми направи такава услуга. Но, моля ви се, мистър Стамп, не казвайте никому, че съм питала за него. Знаете, че неговият противник е наш близък роднина и кой знае какво ще започнат да говорят в поселището. Нали ми обещавате, драги Зеб?
— Заклевам ви се, ако щете; нито дума, мис Луиза. Никому нито дума. Вярвайте на стария Зеб.
— Зная. Хайде, слънцето започва да прилича. Да слезем долу и да видим дали ще можем да ви намерим някоя чашка от вашата любима „мононгахела“. Да вървим!
Младата креолка се плъзна с престорена веселост по асотеата и започна да слиза по стълбите, като си тананикаше „Новоорлеански валс“.
Старият ловец прие с готовност поканата и тръгна незабавно подир девойката. Макар и равнодушен към женския чар, сега пък и зает с мисли за обещаната „мононгахела“, Зеб не можеше да не се възхити на изваяните като от слонова кост рамене, които се натрапваха на погледа му.
Но удоволствието от прекрасната гледка трая много малко. Когато стигнаха долу, очарователната стопанка се сбогува някак рязко. Изглежда, че не й бе приятно вече да разговаря с него след откритията, които бе направил неволно. И при все че доскоро гореше от желание да го разпитва, девойката го остави сега сам с „мононгахелата“ и побърза да скрие мъката си в самотната стая.
За пръв път в живота си Луиза Пойндекстър изпитваше ревност. Това беше нейната първа истинска любов. Защото тя бе наистина влюбена в Морис Джерълд.
Вниманието, което му оказваше мексиканската сеньора, едва ли можеше да се обясни с обикновена дружба. Свързваше ги вероятно по-голяма близост. Такива мисли измъчваха сега креолката.
От това, което беше казал Морис, от това, което самата Луиза бе видяла — девойката с ласото можеше наистина да спечели чувствата му. Естествено бе той да се възхищава от нейните качества.
Фигурата й, увеличена от далекогледа, се бе сторила на Луиза съвършена. Не бе успяла да разгледа добре лицето й. Дали и то беше красиво? Дали можеше да спечели любовта на човека, който така добре владееше чувствата си?
Господарката на Каса дел Корво не можеше да се успокои, докато не си отговори на тези въпроси. Щом Зеб Стамп си отиде, тя заповяда да оседлаят петнистата кобила, премина брода и тръгна към пътя на отсрещната страна. Като се насочи към форта, тя срещна скоро, както очакваше, мексиканската сеньора, която се връщаше. Не беше всъщност сеньора, а сеньорита — девойка, едва ли по-възрастна от самата Луиза. На мястото, гдето се срещнаха, пътят минаваше под сянката на дърветата. Слънцето не проникваше през клоните им, та мексиканката нямаше нужда от воала си. Той бе паднал на раменете и откриваше главата й. Разкошната гарвановочерна коса можеше да съперничи с гривата на див жребец. Тя обкръжаваше мургаво, но все пак чаровно и привлекателно лице.
Доброто възпитание не позволяваше на двете девойки да се вгледат по за дълго една в друга. Размениха само бегъл поглед, но когато се разминаха, не можаха да се въздържат: всяка се обърна, за да зърне повторно другата.
Мислите им не се различаваха много. Ако Луиза Пойндекстър беше вече научила нещо за девойката, която срещна, то и другата знаеше за съществуванието и.
Няма да се опитваме да опишем мислите на сеньоритата след тази среща. Стига ни да кажем само, че мислите на Креолката сега бяха по-мрачни, отколкото преди срещата, и че младата господарка на Каса дел Корво се върна съвсем унила.
— Красива е — каза си тя, когато мина край своята предполагаема съперница. — Толкова красива, че едва ли му е само приятелка.
Луиза говореше на себе си. Иначе надали би била толкова щедра в похвалите си.
— Не се и съмнявам — продължи тя — какви са отношенията им. Той я обича! Каква глупост от моя страна да се заплета в такава злополучна история! Сега трябва да се отърва. Да ги пропъдя от мислите си! Ах, колко е лесно да се каже, но ще мога ли? Няма да го виждам вече. Това поне е възможно. След случката той няма да идва у нас. Ще се срещаме само случайно. А трябва да избягвам грижливо и случайните срещи. О, Морис Джерълд, укротителю на диви коне! Ти завладя душата ми, която дълго ще страда и никога може би няма да се съвземе отново.
Глава XXVI
ПАК НА АСОТЕАТА
Невъзможно е да прокудиш от мислите си този, в когото си пламенно влюбен. Времето, а още повече отсъствието помагат много за задушаване мъката от несподелена любов. Но нито времето, нито отсъствието могат да прогонят непрестанния копнеж по любимия, нито да успокоят пустото и незадоволено сърце.