Удли Пойндекстър, бащата на красивата креолка, можеше още по-малко да упражни своята родителска власт. Неговата дъщеря бе свикнала от години на независимост; ако се опиташе да я наруши, той би могъл да заглуши и дори напълно да убие привързаността й.
При все че беше неин баща и имаше право да я наглежда, той знаеше колко малко може да й наложи нещо против волята й.
Ето защо плантаторът се задоволи само с нейното покорство и се зарадва, че вместо да продължи да язди безразсъдно из прерията, тя се ограничаваше да стои в градината и да поваля със стрели и лък нещастните птички, които попадаха под прицела й.
Вие сте вече петдесетгодишен, Удли Пойндекстър! Защо разсъждавате така наивно? Нима забравихте своята младост, мислите, които ви вълнуват, лудориите и измамите, измислиците, които разправяхте, за да прикриете това, което бе може би всъщност най-благородният подтик във вашата природа?
Бащата на красивата Луиза като че бе забравил всичко това. А много неща можеше да си спомни от младежките години. Сигурно не си ги спомняше, иначе при първия удобен случай щеше да последва дъщеря си в градината, за да я наблюдава незабелязано как се забавлява в шубраците по брег на реката. Ако бе сторил това, щеше да открие, че нейните занимания не бяха толкова жестоки, колкото предполагаше. Вместо да стреля по невинните птички, които пърхаха с глупава доверчивост около нея, тя прикрепваше на стрелата къс хартия и я изпращаше в един гъсталак от другата страна на реката.
Би станал свидетел и на нещо още по-необикновено. Удли Пойндекстър щеше да види как след известно време, като че недоволна от мястото гдето е попаднала, и желаеща да се прибере при красивата си притежателка, стрелата се връщаше в градината със същото или подобно парче хартия.
Всеки който не знаеше същността на това странно явление, можеше да сметне, че в него има нещо тайнствено, свръхестествено. Но никой не го виждаше и само тези, които опъваха един след друг лъковете и си пускаха една и съща стрела, можеха да го разберат.
Любовта се надсмива над всички прегради.
„Щом има желание, ще се намери и начин.“ Едва ли някога поговорката е била доказана по-красноречиво, отколкото с тази размяна на стрели над Леона.
У Луиза Пойндекстър имаше желание, а Морис Джерълд предложи начина.
Глава XXXI
НАХОДЧИВО ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА
Тази кореспонденция не можеше да продължава дълго. Едва ли се обичат силно хора, които могат да се задоволят само с разговор от разстояние на хвърлей стрела. Сърца, преливащи от обич, трябва да пламтят едно до друго. Всяко да чувствува туптенето на другото.
Нито Морис Джерълд, нито Луиза Пойндекстър можеха да понасят повече това положение.
Събраха се. Но не под издайническата светлина на слънцето, а в самотните часове на нощта, когато само звездите щяха да бъдат свидетели на това нарушение на общественото приличие.
Два пъти се срещнаха в градината, два пъти размениха любовни клетви под стоманеносивата светлина на звездите. Определиха си и трета среща.
Гордият плантатор, може би по-горд с дъщеря си, отколкото с всичко друго, не подозираше, че тя проявява всекидневно непокорство, и то най-недопустимо за един баща.
Неговата дъщеря, единствената му дъщеря — красива, образована, достойна да се свърже с човек от най-знатен произход, се срещаше всяка нощ с някакъв ловец на диви коне.
И насън дори такава мисъл щеше да го изплаши повече, отколкото би го изплашила смъртта.
Но той не подозираше нищо. Това беше толкова невероятно, толкова чудовищно, че не можеше да го допусне, нито да го повярва, ако някой му го кажеше.
Пойндекстър беше доволен, че Луиза се съобразява с бащината му повеля, при все че би предпочел да го послуша напълно и да излиза на езда с брата или братовчеда си, което тя все още отказваше да прави. Но той не настояваше. Можеше да се помири с тази нейна прищявка, защото стоенето й в къщи само помагаше на плановете, които го бяха накарали да издаде строгото си нареждане.
Безропотното подчинение на дъщеря му почти го накара да съжалява за забраната. Но щом тя се разхождаше по цял ден сама и щом спеше в безопасност през нощта, струваше му се, че скоро ще може да отмени тази забрана.
* * *
Беше една от онези нощи, когато пълната кръгла луна плува тържествено из тъмносапфиреното южно небе, когато планините са съвсем ясни и ви се струва, че ще ги достигнете с ръка, когато вятърът е утихнал и широките листа на тропическите дървета са отпуснати неподвижни по клоните, като че се вслушват в смесения хор от гласовете на всичко, което живее сред тях — зверове, птици, влечуги и насекоми.