Выбрать главу

Те не подозираха, че в тоя миг на върховно щастие, когато цялата природа наоколо бе замряла, настъпилата тишина разкриваше техните пламенни слова, а издайническата луна показваше где се намират.

Призрачният подслушвач, свит като виновен зад дървото, беше свидетел и на двете. Той беше толкова близо, че можеше да чуе всяка дума дори въздишките и най-тихия шепот, а сребристата светлина на луната му показваше и най-малките им движения.

Едва ли е необходимо да казвам името на този подъл подслушвач. Сигурно всеки е предположил, че това е Касий Къхуун.

Беше наистина той.

Глава XXXIII

МЪЧИТЕЛНО РАЗКРИТИЕ

Как се случи братовчедът на Луиза Пойндекстър да не е в леглото толкова късно през нощта или по-скоро толкова рано сутринта? Дали беше предупреден за срещата, или някакво неясно чувство го бе накарало да напусне спалнята си, за да види какво става из градината?

С други думи казано, дали беше случаен подслушвач, или бе дошъл по предварително предупреждение?

Вярно беше първото. Само случайността или по-скоро случайността със съдействието на ясната нощ му бе помогнала да направи това разкритие, което изпълни душата му с адски мъки.

Къхуун бе излязъл към полунощ на покрива на къщата, за да изпуши една пура. Бившият кавалерийски капитан не изглеждаше разтревожен от нещо. Беше се съвзел от раните, нанесени му от ловеца на мустанги. При все че всеки спомен за нещастния двубой събуждаше в душата му яростен гняв, надеждата, че е подготвил вече донякъде отмъщението, го успокояваше до известна степен.

И Къхуун беше доволен като вуйчо си, че Луиза се задоволяваше напоследък с живота си в къщи; защото той беше всъщност човекът, който тайно внуши на Пойндекстър да й забрани да излиза навън. И той не знаеше истинската цел на нейните занимания с лък в градината и ги бе изтълкувал така, както и бащата. Той дори бе започнал да се надява, че в края на краищата нейното безразличие към него е може би престорено или пък сам погрешно си въобразява, че тя не изпитва никакви чувства към него. От няколко дни тя не беше вече така язвителна и това породи у него надежда, че може би неоснователно я ревнува.

До този миг Къхуун не бе открил нищо положително, което можеше да докаже, че тя изпитва каквито и да е чувства към младия ирландец. Дните минаваха, нямаше никакви нови причини за безпокойство и той реши, че те изобщо не са съществували.

Под успокоителното въздействие на тази самоувереност той се бе изкачил на асотеата. Минаваше полунощ. Къхуун запали небрежно пура, после спокойно запуши. Това показваше, че не е дошъл на асотеата с някаква специална цел. Може би беше излязъл от задушната спалня, за да подиша чист въздух. А може би го бе примамила прекрасната луна, при все че той съвсем не беше романтичен.

Както и да е, Къхуун бе запалил пура и подпрял ръце на парапета, гледаше към реката.

Появата на конник от отвъдната горичка, който продължи по откритата равнина, не го обезпокои. Касий знаеше, че там минава път. Пътник, помисли той, който предпочита хладните часове на нощта. При това нощта бе такава, че би примамила и най-изнурения ездач. Може би някой плантатор, който се е застоял в бара и сега се връща у дома си.

Денем Къхуун сигурно би познал човека, но при лунната светлина можа само да види, че този човек е на кон.

Очите на бившия офицер следваха механично движенията на ездача, както човек се заглежда в нещо, което течението на реката бавно отнася.

Едва когато конникът стигна до „острова“ на отсрещната страна и се скри между дърветата, наблюдателят от покрива на къщата започна да проявява интерес.

— Какво ли е пък това? — си промърмори Къхуун, като скри бързо пурата си. — Дявол го взел! Слезе от коня — продължи той, когато видя, че странникът излезе сам измежду дърветата. — Идва право насам — към извивката на реката. Сега пък слезе надолу по склона. Като че много добре знае пътя. Да няма намерение да влезе в градината? Ще трябва да преплува реката, а нищо в градината не би възнаградило усилията му. Дали пък не е крадец?

Това беше първата мисъл, която мина през ума на Къхуун, но той веднага я отхвърли. Вярно е, че в испаноамериканските страни дори и просяците яздят на кон. Какво остава тогава за крадците? Но все пак едва ли беше вероятно някой да тръгне на кон, за да краде посред нощ плодове или зеленчук.

Какво ли търси тогава тоя човек?

Това че остави коня на скрито под дърветата, че доколкото личеше в тъмнината, се движеше с явна предпазливост, беше твърде странно. Целта му не изглеждаше почтена. Този чо век идваше със зли намерения към Каса дел Корво.