ТРИМА ПО ЕДИН И СЪЩИ ПЪТ
Никой не може да откаже, че да яздиш из равната прерия е едно от най-големите удоволствия под слънцето. Всеки изпитал това приятно чувство, няма да го отрече. Възседнал пъргав кон, с прикрепена към седлото чанта с храна, бутилка френски коняк и кутия пури в кобура, човек може да пътува цял ден, без да се страхува, че ще се измори от пътя.
А ако яздите с приятел като вас любител на природата, колкото и да е дълъг и мъчителен, пътят ще бъде удоволствие, което ще помните много години.
Ако пък не е приятел, а красиво създание, към което изпитвате нежни чувства, ще запазите приятен спомен за цял живот.
Да, ако пътуващите из прерията можеха да имат такива спътници, пустошта на Западен Тексас щеше скоро да се изпълни с туристи. По огромната равнина щяха да се проточат пътища, по саваната щяха да плъзнат хиляди хора.
Но сега е все пак по-добре. Сега, щом напуснете поселището, можете да тръгнете по прерията и ако не поемете „пътя“ означен само с отпечатъци от копитата на десетина коне, минали преди вас, ще яздите в продължение на часове, дни, седмици, месеци дори, а може би и цяла година, без да срещнете човек.
Само онези, които са пресичали обширната равнина на Тексас, могат да имат правилна представа за нейната безкрайност. Там човек изпитва същите чувства които го обземат, когато мисли за вечността.
Само морякът ще разбере до известна степен какво искам да кажа. Както един кораб може да преплава Атлантическия океан в посока, по която често се движат плавателни съдове, без да види нито едно платно на хоризонта, така по прерията на Югозападен Тексас пътникът може да върви с месеци сред самота, която изглежда вечна. Но и океанът дори не създава такова впечатление за безкрайност. Докато плавате по него, вие не забелязвате никакви промени, никакъв знак, който да показва, че се движите. Огромният лазурносин кръг и малко по-светлият небесен свод са все едни и същи около вас и над вас през цялото време. Така поне ви се струва и вие оставате с впечатлението, че стоите неподвижно. По този начин губите до известна степен вярна представа за огромните разстояния.
В прерията не е така. Пейзажът се мени — „острови“, могили, дървета, хребети и скали минават пред очите ви и ви показват, че се движите. Тъкмо това създава у вас впечатлението за безкрайност.
Рядко пътникът из прерията се наслаждава на тези сцени сам, а още по-рядко това става в равнините на Югозападен Тексас. Тук хората се движат най-малко двама, по-често в групи от по десет-двадесет души, защото трябва да се борят с опасностите на пустинята — родината на команчите.
При все това понякога може да се срещне и самотен пътник. В нощта, която бе свидетелка на нежните и бурни сцени в градината на Каса дел Корво, трима самотни пътници прекосиха равнината, която се простира на югозапад от бреговете на Леона.
Точно когато Къхуун напусна недоволен хакалето на мексиканския ловец на мустанги, първият от тримата нощни пътници напусна поселището и се отправи към река Нуесес или някой от нейните притоци.
Едва ли е необходимо да споменаваме, че той беше на кон. В Тексас не може да срещнете пешеходци извън населените места или плантациите.
Въпросният пътник бе възседнал як жребец, чиято пъргава и енергична стъпка показваше, че може да издържи дълго пътешествие, без да грохне.
Но по нищо не личеше дали ездачът е тръгнал на дълго пътешествие. Той беше облечен като всеки жител на Тексас, който ще пътува десетина мили и може би се прибира в къщи. Късният час показваше, че едва ли е тръгнал от дома си. Небрежно наметнатото на раменете му capane беше сложено може би за да го предпазва от нощната роса. Но тъй като тъкмо тази нощ нямаше роса, нито някакво селище по пътя му, конникът беше навярно истински пътник, тръгнал към някоя по-далечна точка в прерията.
Въпреки това изглеждаше, че той не бърза или му е все едно кога ще пристигне. Сякаш бе погълнат до такава степен от някакъв спомен, че не забелязваше нищо наоколо. Оставил бе коня си да се движи сам.
Юздата лежеше отпусната на врата на животното, което намираше самичко пътя. Но вместо да се спира или изменя посоката на движението, то продължаваше напред, като че беше минавало често по тези места.
Оставил така коня си на воля, без да го подканя с камшик или шпори, пътникът напредваше спокойно по равнината, докато потъна в тъмната нощ и се изгуби от погледа.
В този миг втори ездач напусна поселището и пришпори коня си по същия път.
И него можем да вземем за пътник — и той беше облечен в дрехи, които трябваше да го предпазват от нощния хлад — гънките на широка наметка, прибрана отпред, падаха свободно по бедрата на коня.