Не се знае догде щяха да стигнат тези размишления. Прекъсна ги появяването на Плуто, чието изражение показваше, че има да направи интересно съобщение.
— Е! — извика господарят му, без да чака. — Там ли е?
— Не, мистър Удли — отговори черният с разтревожен глас. — Не там. Няма мистър Хенри. Но, но… — продължи той колебливо. — Плуто трябва каже, че… че… кон е там.
— Конят ли е там? Навярно не е в спалнята му.
— Не, мистър. Нито в конюшня, а навън, пред порта.
— Конят му пред портата? А защо се тревожиш от това?
— Извинете, мистър Удли, защото кон на мистър Хенри, защото животно…
— Какво пелтечиш? Защото какво? … Надяваме се, че конят не е загубил главата, нито опашката си.
— А, мистър Удли, Плуто не страхува, че кон загубил глава или опашка. Страхува, че загубил ездач…
— Какво? Хенри да е хвърлен от коня си? Глупости, Плуто! Моят син е добър ездач. Не е възможно конят да го хвърли от седлото. Не, не е възможно.
— Ехе-хе, аз не казал нищо такова. Страхувам от по-лошо. О, драги господарю, нищо повече няма кажа. Елате при порта и сам вижте!
Макар и объркани, думите на Плуто бяха тревожни. И не само плантаторът, но и дъщеря му, и племенникът му станаха бързо от масата и последваха черния колар към портата на асиендата.
Гледката, която видяха там, ги изпълни с ужасни предположения. Един негър, работник от полетата на плантацията, водеше оседлан кон. Влажно от нощната роса, животното пръхтеше и тъпчеше възбудено, като че току-що бе преживяло нещо страшно. Гърбът на жребеца беше покрит с петънца по-тъмни от следите на росата и от неговата кафявочервеникава кожа. Петната по седлото и струйките, които се стичаха по краката на коня, имаха цвят на съсирена кръв. Очевидно бе, че и петънцата, и петната, и струйките бяха следи от кръв. Откъде идваше конят?
От прерията. Негърът го бе уловил в равнината, юздата се влачела между нозете му и той се прибирал по навик в асиендата.
Чий беше?
Никой не зададе такъв въпрос. Присъствуващите знаеха, че конят е на Хенри Пойндекстър.
Никой не запита също чия кръв е опръскала седлото. И тримата помислиха, че е кръвта на техния син, брат и братовчед. Тъмночервените петна, в които се бяха втренчили като обезумели, бяха от жилите на Хенри Пойндекстър. Ни един от тримата не се усъмни и не помисли нещо друго.
Глава XXXVIII
ОТМЪСТИТЕЛИТЕ
Полуобезумелият баща разбра веднага значението на зловещите следи по коня. Той се метна на окървавеното седло и се отправи в галоп към форта. Къхуун го последва незабавно на своя кон. Тревожната вест се разнесе скоро навсякъде. Бързи ездачи занесоха новината до най-отдалечените плантации нагоре и надолу по течението на реката.
Индианците са наблизо. Започнали бяха кървавата си жътва. Младият Пойндекстър беше първият клас, паднал под техния сърп.
Хенри Пойндекстър — благородният и великодушен младеж, който нямаше нито един враг в Тексас. Кой друг освен индианците можеше да пролее такава невинна кръв? Само команчите можеха да бъдат толкова жестоки.
За конниците, които се събраха набързо на парадния плац на форт Индж, нямаше никакво съмнение че това е дело на команчите. Въпросът беше само — как, къде и кога.
Кървавите капки отговаряха на първия въпрос. Убитият — застрелян с пушка или пронизан с копие — е бил на седлото си. Повечето петна бяха на дясната страна. Изглеждаха размазани от нещо — явно от безжизненото тяло на ездача, който се е строполил на земята.
Неколцина отговаряха със сигурност и на втория въпрос — старите поселници край границата бяха опитни в това отношение. Те твърдяха, че кръвта едва ли е по-стара „от десет часа“. С други думи, тя е била пролята преди около десет часа.
Сега беше пладне. Убийството е било извършено значи към два часа сутринта.
Третият въпрос бе може би най-важен поне сега, когато всичко бе свършено.
Къде е станало убийството? Къде могат да намерят трупа?
А след това къде да търсят злодеите?
Тези въпроси се разискваха в разнородния съвет от поселници и войници, събрани набързо пред форт Индж. Председателствуваше командирът на форта. Съкрушеният баща стоеше безмълвен до него.
Последният въпрос беше наистина много важен В прерията, както и в океана човек може да тръгне в много посоки. И затова, когато някоя група иска да открие следите на команчи, поели пътя на войната мъчно е да се реши коя посока да се избере.