— Много добре знам къде е Аламо — каза един от тях, също ловец на мустанги. — Много пъти съм ходил там на лов за коне. Намира се в югозападна посока. Най-късият път е по пътеката, която минава през гората и се вижда оттук. Много на запад отиваме, дон Мигел.
— Така ли — отвърна презрително водачът на четворката. — Не ги разбираш тия работи, сеньор Висенте Барахо. Забравяш за какво сме тръгнали и че конете ни са подковани. Индианците не тръгват от форт Индж, за да извършат… няма значение какво. Разбираш, надявам се, какво искам да кажа.
— О, вярно — отговори сеньор Висенте Барахо. — Моля за извинение, дон Мигел. Carramba! За това никак и не помислих.
Без да спорят повече, тримата помощници на Койота го последваха мълчаливо. Не размениха нито дума, преди да стигнат до гората, няколко мили над пътеката, за която беше споменал Барахо.
Щом се намериха в прикритието на гъсталака, четиримата слязоха от конете, вързаха ги за дърветата и започнаха да вършат нещо, напомнящо гледката в тоалетната на някой квартален театър преди представянето на драма, изпълнена с жестокости и кръвопролития.
Глава XLII
ЛЕШОЯДИ В ПОЛЕТ
Който е пътувал през равнините на Южен Тексас, не може да не е забелязал една много често срещана гледка — ято черни лешояди в полет.
Стотина птици описват кръгове, вият се в спирали, спускат се и почти докосват тревата в прерията или най-високите клонки на дърветата в гората, извисяват се без да мръдват криле, чиито заострени краища прорязват ясното небе — това е рядко интересна картина, характерна за тропика.
Пътникът, който ги вижда за пръв път, не може да не спре коня си и да не се вгледа в тях, изпълнен със странно чувство. Дори онези, които са свикнали на тази гледка, не я отминават, без да се замислят какво вещаят хищниците.
Те не се събират напразно. И пътникът знае, че на мястото, над което те кръжат, лежи мъртво или умиращо същество — животно, а може би и човек.
Сутринта след мрачната нощ, когато тримата самотни конника пресякоха равнината, над гората, в която бяха навлезли, се виждаше подобна гледка. Ято черни лешояди се виеха над върховете на дърветата близо до завоя на пътеката.
При изгрев слънце там нямаше ни един лешояд. След по-малко от час стотици лешояди с широко разтворени криле кръжаха над това място. Техните черни сенки се открояваха мрачно по зелените клонки на дърветата.
Всеки пътник от Тексас, навлязъл в пътеката и зърнал злокобните птици, незабавно би заключил, че някъде по пътя му лежи мъртвец.
Ако продължи пътя, той би открил доказателства — локва кръв, стъпкана от конски копита, които ще потвърдят съмненията му.
Но вниманието на въздушните хищници не бе насочено към локвата кръв. Те като че връхлитаха на нещо, което се намираше по-далече, между дърветата И наистина там беше плячката, която ги привличаше.
В ранните часове нямаше никакъв пътник — нито тексасец, нито странник, който би проверил дали предположението е вярно; въпреки това то беше вярно.
В храсталака, на около четвърт миля от окървавената пътека, лежеше проснато на земята същество, което привличаше вниманието на лешоядите. То не бе нито мърша, нито животно, а човек.
Беше млад мъж с благороден вид и доколкото личеше под наметалото, със стройно тяло. Лицето му бе красиво дори в смъртта.
Но дали бе мъртъв?
На пръв поглед изглеждаше, че е мъртъв. Така смятаха и черните птици. Неговото положение и изглед като че не оставяха място за съмнение. Той лежеше по гръб, с лице обърнато към небето, без да се предпазва от слънцето. Ръцете и нозете му не бяха естествено отпуснати, а опънати като вдървени върху каменистата почва, като че бе загубил способността да ги владее.
Наблизо растеше огромен дъб, но той не хвърляше сянка над него. Човекът лежеше извън свода на неговия листак и слънчевите лъчи, започнали да се промъкват между дърветата, се плъзгаха по бледото му лице, още по-бяло от отражението на бялата панамена шапка, която го закриваше отчасти.
Лицето не бе на смъртник, но не бе и на заспал човек. И все пак изглеждаше да е по-скоро на мъртвец, отколкото на заспал човек. Очите му бяха полуотворени. Между клепачите се показваха изцъклени и разширени зеници.
Мъртъв ли беше този човек?
Без съмнение черните птици смятаха, че е мъртъв. Но те съдеха само по външния вид. Искаше им се да е мъртъв, но грешаха.
Дали защото бляскавите лъчи на слънцето падаха направо в полузатворените му очи или защото се бе съвзел след почивката, проснатият на земята човек разтвори широко очи и се размърда.