След малко се приповдигна, облегна се на лакът и се огледа наоколо в недоумение.
Лешоядите се издигнаха нависоко и останаха известно време там.
— Мъртъв ли съм или жив? — промърмори младият човек. — Сънувам ли или не? Кое от двете? Къде съм?
Слънцето го заслепяваше. Едва след като засенчи очите си с ръка, можа да различи донегде какво има около него.
— Наоколо дървета. Под мене камъни. Личи си. Как ме болят кокалите! Гора. Как попаднах тук? Сега се сещам — продължи той, след като помисли известно време. — Ударих си главата о едно дърво. Ето и клона, който ме събори от седлото. Боли ме левият крак. Аха, спомням си. Блъснах го в ствола на дървото. Господи! Сигурно е счупен.
Младият човек направи усилия да се изправи, но не успя. Раненият крак отказа да му се подчини. Той беше подут в коляното — счупен или изкълчен.
— Къде е конят? Отишъл си е, разбира се. Сигурно е вече в конюшнята на Каса дел Корво. Няма значение. Не бих могъл да го възседна, дори да е тук. А другият? — добави той след кратко мълчание. — О, боже! Как изглеждаше! Не е чудно, че конят ми се уплаши. Какво да правя? Кракът ми сигурно е счупен. Не мога да мръдна оттук без чужда помощ. Вероятността някой да мине по тези места е едно на десет, на сто, на хиляда. И то ще стане сигурно слея като послужа за храна на тези ужасни птици. Уф! Отвратителни хищници! Как протягат клюновете си, сякаш са сигурни, че ще им бъда плячка. Откога лежа тук? Слънцето не е много високо. Зазоряваше се, когато се качих на седлото. Сигурно съм бил цял час в безсъзнание. Господи добре съм се наредил! Кракът ми навярно е счупен. Така го чувствувам. Няма лекар да го намести, а леглото ми е каменисто, и то посред тексаските гори. Около мене — шубрак. Може би в продължение на мили. Едва ли бих могъл да се спася сам. А няма надежда да мине човек, който би ми помогнал. По земята вълци, във въздуха лешояди. Господи защо се качих, преди да проверя юздите. Можеше да не съм жив вече.
Лицето на младия човек се помрачи. Стана още по-мрачно, когато продължи да мисли за опасното положение, в което бе изпаднал, и то от най-обикновена злополука.
Още веднъж се опита да се изправи на крака. Този път успя и откри, че може да си служи само с единия си крак. Усилията му се оказаха напразни и той легна пак.
Цели два часа раненият не промени положението си. През всичкото време гората се огласяше от гръмките му викове за помощ. Когато се убеди, че няма вероятност някой да го чуе, той спря. Викането причини или по-скоро увеличи жаждата, която неизбежно се появява при рани. Тя се засили скоро до такава степен, че и болките дори избледняха пред нея.
„Ще загина, ако остана тук — помисли раненият. — Трябва да положа всички усилия да стигна до вода. Ако не ме лъже паметта, недалеч оттук минава поток. Трябва да стигна до него, дори ако ще трябва да пълзя по ръце и колене. Колене! Та само едно от тях може да ми служи. Няма какво друго да направя, освен да опитам. Колкото по-дълго стоя тук, толкова по-зле. Слънцето пече все по-силно. Изгаря ме вече. Може да припадна; тогава вълците… лешоядите…“
Той замлъкна и потрепера при тази ужасна мисъл. След малко продължи:
— Само да знаех пътя. Потока си спомням много добре. Тече към варовитата прерия. Тя е сигурно на югоизток оттук. Ще опитам в тази посока. Добре, че слънцето ми помага да се оправя. Ако намеря вода, всичко може да се поправи. Божичко, дай ми сили да стигна до потока.
Младият човек започна да се промъква през шубрака, пълзеше по каменистата почва и влачеше осакатения си крак като някакъв огромен гущер, чийто гръбнак е прекършен от удар.
Усилията му причиняваха силни болки, но опасенията му бяха още по-страшни и подтикван от тях, той продължаваше да пълзи.
Раненият много добре знаеше, че ако не успее да намери вода не само е възможно, но е почти сигурно да стане жертва на жаждата и затова продължаваше с всички сили напред.
От време на време бе принуден да се спира и да почива, за да може да възстанови силите си. Никой не е в състояние да се движи дълго време по ръце и колене, без да почувствува умора. Това е още по-малко възможно, когато един от четирите крайници не може да бъде използуван.
Раненият се придвижваше бавно и мъчително напред. Положението се утежняваше и от други обстоятелства — може би не се движеше в правилна посока. Само заплахата от смъртта го караше да продължава. Изминал бе четвърт миля, когато му дойде на ум друг начин за придвижване, който щеше да му помогне да избегне поне мъчителното еднообразие.
— Ако имах патерица — каза си той, — щях да вървя на един крак. А, ножът ми бил тук! Слава богу! Ето и подходящо дръвче. Ще свърши работа.