Той извади ножа си и скоро малкото дръвче се превърна в патерица с чатал на върха за подпора.
След това младежът се изправи, постави патерицата под мишницата и продължи да се движи с помощта на своето изобретение. Знаеше, че е необходимо да не изменя посоката, затова продължи както беше тръгнал — към югоизток.
Не беше лесно. Слънцето, единственият му компас, беше сега почти в зенита си. Освен това и шубраците му създадоха трудности — трябваше да ги заобикаля, за да се движи по откритите места. Помагаше му само наклонът на терена. Той знаеше, че когато човек върви надолу, вероятността да стигне някой поток е по-голяма.
Така, като спираше от време на време, за да почива, раненият успя да измине около една миля, когато забеляза следи от диви животни, които навестяват гората. Те едва личаха, но вървяха все в една посока, което показваше, че водят към водопой — поток, вир или извор.
Значи щеше да намери вода. И без да поглежда вече към слънцето или да обръща внимание на терена той продължи да накуцва по следите. Когато се уморяваше започва. Ще да пълзи както преди.
Радостното чувство, което го обзе, когато откри следите, изчезна скоро, защото и следите се изгубиха. Те го доведоха до полянка, оградена от непроходими шубраци. Раненият откри с ужас, че следите тръгваха от полянката, а не водеха към нея. Той се бе движил в обратна посока.
Колкото и да му беше неприятно, трябваше да се върне обратно. Да остане на поляната, значеше да умре.
Младият човек пое обратно по утъпканата пътека: Стигна до мястото, дето я бе открил и продължи по нея.
Само жаждата му даваше сили и воля да върви. А тя ставаше все по-непоносима.
Дърветата, между които минаваше, бяха най-вече акации, примесени с кактуси и диво агаве. Те почти не го предпазваха от огненото слънце, което прежуряше между редките им листа.
Той плувна целият в пот, а това засили жаждата му до такава степен, че тя се превърна в предсмъртна мъка.
Под ръка му бяха лепкавите шушулки на акациите, пълни със сладък сок. Ако откършеше клонка от някое агаве или кактус, и тя би пуснала изобилен сок. Но акациите бяха много сладки, а другите растения — много горчиви. Той знаеше, че вместо да уталожат жаждата му, щяха още повече да я усилят. И минаваше покрай увисналите шушулки, без да протегне ръка към тях, поглеждаше сочните стъбла, без да ги откърти.
Раненият крак се бе подул неимоверно и ставаше по-мъчно подвижен. Това увеличи мъченията му. Всяка стъпка му причиняваше непоносима болка. Дори ако отиваше към предполагаемия поток, едва ли би успял да стигне до него. А ако не го достигнеше, не му оставаше никаква друга надежда; не му оставаше нищо друго, освен да легне сред шубраците и да умре.
Смъртта нямаше да настъпи незабавно. Нито ударът в главата, която го болеше непоносимо, нито раненото коляно можеха да докарат бърза смърт. Нямаше да умре може би от раните, а от най-мъчителна и ужасна смърт — от жажда.
Тази мисъл го накара да поднови усилията си и при все че напредваше бавно, а движенията му причиняваха болка, продължи да се движи.
Черните птици го следваха, докато той накуцваше или пълзеше с мъка. Макар че се намираха сега на повече от миля от мястото, гдето се бяха събрали, всички бяха над него. Броят им беше доста нараснал от присъединяването на нови групи, подушили очакваната плячка. Птиците съзнаваха, че жертвата им е още жива, но виждаха, че е сразена. Инстинктът им подсказваше по-добре от опита, че тя скоро ще се предаде.
Сенките им се плъзгаха по пътеката, по която раненият се движеше, и го изпълваха със зловещи предчувствия и страх.
Наоколо бе тихо. Лешоядите летят безшумно, дори когато очакват нетърпеливо близък пир. Жаркото слънце бе накарало щурецът и дървесната жаба да замлъкнат. И отвратителната „рогата жаба“ дори се излежаваше неподвижно на сянка под камъните.
Търкането на дрехите о храстите, които се изпречваха по пътя на ранения, и случайните викове, които той надаваше със слабата надежда, че някой може да го чуе, бяха единственият шум, който нарушаваше самотността на гората.
Потта му бе примесена вече с кръв. Бодлите на кактусите и острите като нокти тръни на растението агаве бяха изподраскали цялото му лице, ръце и крака.
Тон беше близо до пълно отчаяние — всъщност бе достигнал до него. След като извика още няколко пъти, младежът се хвърли на земята, без да мисли какво ще стане по-нататък с него.
Но съвсем неочаквано това го спаси. Легнал, той долови слаб шум, който едва ли би чул, ако не бе прилепил случайно ухо до земята.