Макар че шумът бе слаб, той все пак го разпозна, защото този шум именно се напрягаше да долови слухът му — ромона на поток.
С радостно възклицание младежът скочи на крака, като че му нямаше нищо, и се отправи към мястото, откъдето идваше шумът. С прилив на нови сили започна да си служи усърдно със случайната патерица. И болният крак дори започна да му служи сякаш по-добре. Силата и любовта към живота се бореха срещу немощта и страха от смъртта. И победиха.
След десет минути раненият лежеше прострян на тревата до брега на кристалния поток и недоумяваше как липсата на вода могла да му причини такива неописуеми болки.
Глава XLII
ЧАШАТА И ДАМАДЖАНАТА
Пак сме в хижата на ловеца на мустанги. И сега неговият помощник е яхнал стола сред стаята. И сега хрътката лежи изтегната на конската кожа край огнището, полузаровила муцуна в пепелта.
И човекът, и кучето са почти в същото положение, в което ги видяхме за пръв път. Но веднага бие на очи, че общата картина сега е променена.
Полуоткрехната врата от конска кожа още виси на ремъците си. По стените лъщят гладките кожи на диви коне. Грубата маса е тук, тук е и походното легло, двата стола и постелята на Фелим. Но останалата покъщнина е изчезнала или не е на мястото си. Двуцевната пушка е откачена от стената; сребърната чаша, ловджийският рог и камшикът не висят на обичайното си място. Седлото, юздите, въжетата и сарапето също не са по местата си, а книгите, мастилото, писалките и хартията въобще са изчезнали.
На пръв поглед човек би предположил, че хакалето е било посетено и ограбено от индианци.
Но не беше така. В такъв случай Фелим не би седял така спокойно на стола си и морковоцветният скалп нямаше да е на главата му. Макар че стените са оголени, нищо не е изнесено навън. Вещите са тук, само че са променили местата си. Няколко денка, пръснати по пода, заедно с кожения куфар показват явно целта на промяната. Всичко е приготвено за път. Единствената вещ, която се намира в обичайния си ъгъл е дамаджаната. Нея Фелим поглеждаше по-често от всяка друга вещ в стаята. Накъдето и да обърнеше очи, те се връщаха незабавно към плетената съдинка, която се подаваше така съблазнително от ъгъла.
— Виж ти къде било моето съкровище — обърна се той може би за двадесети път към дамаджаната. — Повече от половината ти търбух е пълен с „жива вода“ без полза. А колко полезно щеше да е, ако една десетинка от нея беше в моя търбух… Истина ти казвам! Нали, Тара?
Щом чу името си, кучето обърна въпросително глава, за да види защо го викат. Като разбра, че другарят му си говори сам, то се отпусна отново.
— Ех, защо ли го питам, като няма да ми отговори? Знам си аз, без някой да ми каже. Колко ще ми е хубавичко от една чашка, а не смея и капка да глътна след онова, дето ми каза господарят. Ух, след толкова работа езикът ми се е залепил за гърлото, като да съм изгълтал цяла кофа мазилка. Не беше честно мистър Морис да ме кара да обещая, че няма да пийна нито глътка. Та то няма да му трябва. Нали каза, че ще остане само една нощ. Няма да изпие половин дамаджана за една нощ, я! И то е възможно, ама само ако оня стар грешник Стамп дойде с него. Какъв е лаком! Та той изпива повече „мононгахела“ и от господаря! Ех, все имам утеха; слава богу, ще се върнем у дома в Балибалах. Като си отидем, цял мях ще изпия, и то истинско уиски, а не такава американска помия. Хип, хип, ура! Само като си го помислиш, и може да полудееш. Хип, хип, ура!
Развълнуваният ирландец хвърли към тавана широкополата си шапка и я улови, като повтори няколко пъти възгласа си.
След това се умири и седя известно време мълчаливо на стола си. Мислите му се носеха с наслада към радостите, които го очакваха в Балибалах. Но скоро се върнаха към околните предмети, главно към дамаджаната в ъгъла. Той устреми жадно поглед към нея.
— Ех, съкровище! — обърна се той още веднъж към съдинката. — Чудо за гледане. Да, да! Нали няма да ме обадиш, ако взема да те целуна? Не ми се вярва да си такава издайница. Само веднъж! В тая работа няма нищо лошо. И господарят няма да е против, като помисля колко сили съм изхабил при прибирането и колко прах се е полепил по гърлото ми. Надали е смятал, че трябва да удържа това обещание, защото то не е като предишните. Нали си отиваме? Като пийнеш, времето минава по-бързо. Така ще кажа на господаря и той няма да се разсърди. Пък има и друго извинение. Ето на, той закъсня повече от десет часа. Ще му кажа, че съм пийнал само една глътчица, колкото да не го мисля. Думица няма да ми каже. Свети Патрик! Ще помириша дамаджанката, пък да става каквото ще. Стой мирно, Тара! Няма да излизам.
Хрътката се надигна, като видя, че Фелим пристъпва към вратата; горкото животно не бе разбрало намеренията му. Ирландецът искаше само да разгледа пътеката, която води към хакалето, за да се убеди, че няма вероятност господарят да прекъсне заниманията му с дамаджаната. Като се увери, че всичко е в ред, той се промъкна обратно, отпуши дамаджаната, поднесе я към устните си и погълна малко повече от една капка. След това я остави на мястото й и се върна на стола. Той мълча доста време, после започна пак да си говори, като удостояваше от време на време с вниманието си ту Тара, ту дамаджаната.