— В името на всички ангели, пък и на дяволите заедно с тях, какво става с господаря? Каза, че ще бъде тук в осем часа сутринта. Ако това тексаско слънце, не лъже, сега е шест часът следобед. Нещо го е задържало. Как мислиш, Тара?
Този път Тара го удостои с утвърдително подсмърчане, защото муцуната й бе заровена дълбоко в пепелта.
— Дано не му се е случило нещо лошо. Ами ако му се е случило, какво ще правим ние с тебе, стари приятелю? Още много време няма да видим Балибалах, ако не успеем да си платим пътя с нещата на господаря. Чашата е чисто сребро — ще стигне за всички разноски. Дявол го взел, чак сега се сещам, че ни веднъж не съм пил с нея. Ех, колко е хубава! С нея се пие сигурно по-сладко. Дали е тъй? Сега му е времето да опитам.
Като каза това Фелим извади чашата от куфара, гдето я бе прибрал, отпуши пак дамаджаната и наля част от съдържанието й в чашата.
Той глътна ракията наведнъж и млясна няколко пъти с уста, сякаш искаше да изпита качеството й.
— Хм! Не ми се вижда хубава — каза той, като държеше в една ръка чашата, а в другата — дамаджаната. — Все си е по-вкусно да се пие направо от дамаджаната. Така ми се видя. Май не съм справедлив към чашата. Ама нали отдавна не съм пил от дамаджаната, вече съм забравил какъв вкус има. Добре ще е да опитам от двете едно след друго. Така ще направя и после ще реша откъде е по-вкусно.
Той надигна дамаджаната към устните си, чу се клокочене и след това я остави. Последва втора серия мляскане според точно установения от любителите начин — с отметната назад глава и замислен поглед.
— Честна дума, пак не мога да реша — каза той, като поклати глава колебливо. — Съвсем се обърках. От чашата е май по-сладко. Може пък само така да ми се е сторило? Трябва да се провери. Значи ще опитам още една глътка от чашата. Така ще бъда справедлив и към двете: нали от дамаджаната пих два пъти, а от чашата само веднъж. Справедливостта е най-ценното нещо на тоя свят. А не виждам защо трябва да съм по-несправедлив към хубавата сребърна чашка, отколкото към оная кошница — дамаджаната. Дявол го взел, ще опитам.
Чашата пак бе употребена. Част от съдържанието на дамаджаната се преля пак в нея, а незабавно след това — в ненаситното гърло на придирчивия „познавач“.
Дали взе решение в полза на чашата или запази предпочитанието си към дамаджаната — не се знае. След четвъртия и последния опит Фелим сякаш реши, че сега за сега достатъчно е опитвал и затова остави съдинките на мира.
Но вместо да се върне към стола си, хрумна му нова мисъл и той излезе от хижата, за да види дали се връща господарят.
— Хайде, Тара — каза той, като закрачи към вратата. — Да идем да погледнем равнината от склона. Ако господарят си иде, оттам ще можем да го видим. Хайде, драги! Мистър Морис ще се зарадва, като разбере, че сме се поразтревожили от неговото закъснение.
Следван от кучето, Фелим пое по пътеката между дърветата, изкачи склона по една долчинка и се намери на ръба на платото.
Оттук се виждаше част от безплодната равина, която се простираше на изток. Слънцето беше ниско на кръгозора зад гърба му. По небето нямаше облаци; а пред него нищо не пречеше на погледа му. Тук-таме растяха случайни кактуси или самотна юка издигаше стъбло над прерията. Като изключим тях, повърхността беше равна и никой не би могъл да я пресече незабелязано.
В далечината се открояваха тъмните очертания на дърветата. Там, напреко по равнината, се простираше част от гората или по-точно залесените брегове на потока.
Ирландецът издаде глава напред и се взря мълчаливо в посоката, отгдето очакваше да се появи господарят му.
Не мина много и чакането му бе възнаградено. От другия край между дърветата се показа конник, който идваше към Аламо.
Той бе на около една миля, но и от такова разстояние верният прислужник можа да познае господаря си.
Фелим не можеше да не познае сарапето с ярки ивици, което Морис обикновено вземаше за път. Неговите червени, бели и сини шарки блестяха под лъчите на залязващото слънце и се открояваха ясно от тъмните краски на безлюдната равнина.