Фелим само се зачуди, че господарят му е наметнал сарапето в такава задушна вечер, вместо да го сгъне и привърже към седлото.
— Хей, Тара! Чудна работа! Толкова е топло, че човек може да изпече пържола на камъните, а господарят май не е мислил така. Дано не се е простудил в кочината на стария Дафър. Там и прасе не може да живее. Нашата колиба е като дворец, ако речем да ги сравняваме.
Фелим замълча и продължи да наблюдава приближаващия се конник, който бе сега на около половин миля.
Когато заговори пак, гласът му бе променен. Още звучеше учудено, но в него имаше и весела нотка. Като че се стараеше да сподави радостта си.
— Майко Мойсеева! — извика слугата. — Какво е това от господаря. Не му стига че е завил раменете си, ами метнал сарапето и на главата. Шегува се с нас, Тара. Иска да ни изненада, да ни изиграе. Ала все пак нещо не е в ред. Да речем, че е без глава. Дали пък… Какво е това чудо! Света дево! Да се уплашиш, ако не знаеш, че е господарят. Ама дали е наистина господарят? Май че не е. Този изглежда по-нисък. А главата? О, свети Патрик, няма я! Не е под сарапето. Не личи да е завита с него. Господи, божичко, нещо не е в ред! Какво става, Тара?
Тонът на Фелим отново се промени. В гласа му, както и по лицето, пролича ужас.
Видът на кучето не беше много по-различен. То бе отишло малко навътре в равнината и стоеше полуприклекнало, готово сякаш да се втурне всеки миг напред. Очите му, втренчени в приближаващия конник, който беше сега на около двеста ярда от тях, блестяха с див пламък.
Като че ли в отговор на последния Фелимов въпрос хрътката започна жално да вие.
След това, подтиквано сякаш от някакъв вътрешен усет, кучето се спусна към странния конник, озадачил и него не по-малко от другаря му. Като се впусна неудържимо напред, то започна пронизително да лае. Но не със звънливия лай, с който обикновено приветствуваше завръщането на ловеца на мустанги.
Изненадан от видяното досега, Фелим бе още повече смаян от това, което стана по-нататък.
Когато кучето се приближи с лай към дорестия жребец, който бившият коняр позна, че е мустангът на господаря му, конят се обърна изведнъж и препусна в галоп през равнината.
При обръщането Фелим видя или му се стори, че е видял нещо, което не само го потресе, но смрази кръвта в жилите му и го накара да се разтрепери…
Това беше глава — главата на ездача. Но вместо да е на раменете му, той я държеше в ръка, подпряна на седлото пред него.
Когато конят се обърна към него, Фелим видя или му се стори, че е видял мъртвешко лице, изцяло покрито със съсирена кръв.
Фелим не видя нищо повече. В следващия миг той бе обърнал гръб към равнината и бягаше надолу по склона толкова бързо, колкото позволяваха подкосените му крака.
Глава XLIV
ЧЕТИРИМА КОМАНЧИ
Огненочервените коси на ирландеца бяха настръхнали на главата му. Той продължи да бяга, без да се обръща назад, и се спря едва когато се намери отново в хакалето. Фелим затвори вратата и я барикадира с няколко големи вързопа, които лежаха на пода.
Но и тогава дори не се почувствува в безопасност. Можеше ли залостената врата да го предпази от неземни сили? А това, което току-що видя, не беше от този свят. Кой е виждал такова зрелище — човек на кон да носи главата си в ръка? Кой е чувал дори за такова неестествено видение? Във всеки случай не Фелим О’Нийл.
Все още обзет от ужас, той започна да крачи неспокойно из колибата, сядаше от време на време на стола, но скоро пак ставаше, промъкваше се до вратата, без да се осмели да я отвори или дори да погледне през пролуките.
Понякога дърпаше косата си, удряше се с пестници по главата и силно разтъркваше очи, за да се увери, че не спи и наистина е видял ужасната гледка.
Едно нещо само го успокояваше отчасти. Докато тичаше по надолнището и преди да слезе под нивото на равнината, той бе извърнал очи назад и бе видял, че конникът без глава препускаше далеко в прерията с гръб към Аламо. Това го бе поуспокоило, докато крачеше из хакалето. Ако не бе видял това, ирландецът щеше да е още по-уплашен, ако бе изобщо възможно човек да бъде по-уплашен.
Дълго време той не продума. Та и какво ли можеше да каже? Устата му издаваше само възклицания.
След известно време способността му да мисли се възвърна, а заедно с нея и способността му да говори. Последва залп от въпроси, примесени с възклицания. Всички бяха отправени към самия него. Тара не беше там, за да вземе участие в разговора.
Фелим говореше шепнешком, като се страхуваше гласът му да не се чуе навън.
— Ох! Ох! Надали беше той. Помогни ми, свети Патрик! Кой друг може да е? Всички неща бяха неговите — и конят, и сарапето на ивици, и ягуаровите гети, и главата. Всичко, само лицето не беше. Видях го, ама не можах да го позная. Та кой ли може да познае покрито с кръв лице? Ох! Не може да е бил мистър Морис. Не може! Сънувал съм. Трябва да съм бил заспал. Може пък да е и от уискито. Ама не бях толкова пиян. Пийнах само няколко глътки — две от чашата и още две от дамаджаната. От толкова не мога да се напия. Пил съм два пъти повече и не съм започвал да пелтеча. Така е. Ако беше виновен алкохолът, защо сега не съм пиян? Няма и половин час, откакто го видях, а вече съм съвсем трезвен. Божичко! Та тъкмо сега ми трябва една капка. Няма да мигна, ако не пийна. Цяла нощ ще се кокоря и все за това ще мисля. Ох! Какво ли беше това чудо? Ако не беше господарят, тогава той къде е? Погледни, свети Патрик, и виж нещастния грешник, комуто се явяват привидения и духове.