А по-сетне идваха да наблюдават и нещо друго. Те бяха чували за поло и даже повярваха, че съществува, преди изобщо да са го видели. Ала другите, те не вярваха, дори като го гледаха с очите си, а попреди — подготовката за него: работници изрязаха цели метри от скъпите дъсчени белосани огради, също и от външните, пак не евтини телени огради, сетне в получените отвори поставиха ниски подвижни препятствия от клонки, прикрепени към летви, едва ли по-здрави от кибритени клечки, които не биха възпрели яко куче, камо ли теле или муле; на едно място пък се появи преграда, натъкмена и боядисана тъй, че да прилича на каменна стена (говореше се, че е направена от хартия, макар, естествено, околията да не повярва — хората не толкова не вярваха, че хартията може да се изкусури, та да изглежда така, колкото чисто и просто не вярваха на нищо в цялата тая работа; те знаеха, че това нещо не е камък, тъкмо защото приличаше на камък, и вече се бяха подготвили да бъдат излъгани относно неговата истинска материя), която, хваната от по един човек във всеки край, можеше да се вдигне и измести настрани, както две прислужници пренасят походен креват; а на друго място, в средата на едно сто и шейсетдекарово пасбище, голо и пусто като бейзболен терен, изникна парче жив плет, но без да бъде засаден в земята — донесоха го в дървен сандък, приличен на прасешко корито, а зад него имаше изкопана яма, която се пълнеше с вода, изпомпвана по галванизирана тръба чак от къщата, отдалечена на близо миля разстояние.
След като се случи на два-три пъти и вестта обиколи навред, половината мъже в околията се струпаха да гледат как две негърчета опъват книжни ленти между препятствията и сетне как мъжете (един от тях бе облечен в червено сако и имаше меден рог) и жените — всички с голфове и ботуши, — яхнали хилядадоларови коне, препускат по очертаната следа.
А на другата година се появи истинска глутница кучета, хубави, малко прекалено хубави, за да бъдат просто кучета, също както конете бяха малко прекалено хубави, за да бъдат просто коне; те бяха твърде чисти, твърде (някак) необикновени, живееха в устойчиви на атмосферни влияния отделения с течаща вода, където за тях се грижеха, подобно както за конете, нарочно определени човешки същества. Наместо предишните двама негри с продълговати торби за бране на памук, натъпкани с ивици нарязана хартия, тук имаше само един; яхнал муле, той влачеше по земята нещо, омотано в чувал от зебло и прикрепено към края на въже, достигаше с досадно старание всяко предно препятствие, сетне слизаше от мулето, връзваше го някъде, да му е подръка, и съвестно притегляше чувала до препятствието, прехвърляше го през средата му, после се качваше отново на седлото и повличаше чувала към следващото препятствие и така, додето заключи големия кръг при началната му точка в пасбището, най-близко до шосето оградата, където стояха вързани, изранени от товарене мулета и коне, както и неподвижните мъже в комбинезони — техните ездачи.
Щом стигнеше дотам, негърът опъваше поводите на мулето и спираше. Очите му бялваха за миг, при което един от зяпачите, който бе виждал чувала преди, следван от шест, десет или петнайсет души, които не бяха го виждали, прескачаше оградата, подминаваше мулето без дори да вдигне поглед към негъра, отиваше, взимаше чувала от земята и го държеше, докато един по един мъжете — шест, дванайсет или петнайсет на брой — се навеждаха и го душеха. Сетне той оставяше чувала и без никой да продума, безшумно всички се връщаха, прехвърляха се обратно през оградата и наново заклечаваха край нея — мъже, които по цели нощи можеха да клечат край тлеещ пън с кърчаг ечемично уиски и безпогрешно да познават имената на увлечените в гонитба кучета по тона и височината на гласовете им отекващи на цяла миля наоколо, наблюдавайки не само конете, които нямат нужда от плячка, за да се впуснат в бяг, но и неистовия вой на кучетата, преследващи не дори фантом, а химери; опрели лакти на белосаната ограда, неподвижни, саркастични и сдържани, те дъвчеха тютюн и плюеха.
Всяка Коледа и Нова година майка му — на Чарлз — и другите пет приятелки от моминство получаваха честитки. Картичките носеха клеймо от Рим, Лондон или Париж, от Виена или Кайро, ала не бяха купувани от тези градове. Те изобщо не бяха купени откъдето и да било през последните пет или десет години, защото бяха избрани, закупени и съхранени през едно по-спокойно време в сравнение с днешното, когато хората не винаги дори знаеха, че на родните им къщи липсва електричество и водопровод.
Дори излъчваха такъв аромат. Пощата вече се пренасяше не само с бързи параходи, но и с аероплани, и той, Чарлз, си представяше чувалите с писма, дошли от всички столици на света, облепени с марки предишния ден, доставени на адреса, прочетени и забравени, кажи-речи, на следващия, а сред тях — старовремските пощенски картички от доброто старо време, шепнещи едва доловимо за стари чувства и мисли, неуязвими за чуждите имена и езици, сякаш тя бе ги пренесла със себе си през океана, извадени от някое чекмедже в старата къща, която през тия пет-десет години вече не съществуваше.