А между честитките за рождените дни на майка му и другите пет приятелки идваха писма, които и след десет години бяха все същите — писма, неизменни по чувство, израз и неуверен правопис, написани с ръката на шестнайсетгодишно момиче, те не само продължаваха да говорят за минали домашни неща, но и бяха съчинени на стария, непроменен провинциален език, като че за десет години живот във великолепието на света тя не бе видяла нищо, което да не е донесла със себе си — не разказваше за непознати места, нито за посланици, милионери и царе в изгнание, а уведомяваше за здравето на децата и училището им, за семейства на хамали и келнери, които са били любезни или поне мили с нея и децата, също и за пощальона, който й носел писмата от дома; тя не винаги се сещаше да спомене, камо ли да изтъкне изисканите светски училища, посещавани от децата, сякаш не знаеше, че са изискани и светски. Тъй че мълчанието наистина не беше нещо ново — той неведнъж бе наблюдавал вуйчо си да седи неподвижно (дори и тогава), хванал някое от писмата, адресирани до майка му, непоправим и ерген, изправен за пръв път в живота си пред нещо, за което очевидно нямаше какво да каже, точно както седеше сега, десет години по-късно, пред шахматната дъска, пак занемял, във всеки случай пак смълчан.
Ала нито вуйчо му, нито кой да е друг би могъл да нарече порядъкът на Харис обърнат с главата надолу. И той, Харис, се придържаше към него, без да губи време, помислете: оженвате се за девойка, кажи го дете, два пъти по-малка от вас на възраст и за десет години удесеторявате зестрата, сетне една сутрин секретарят на вашия адвокат телефонира на съпругата ви в Европа, да съобщи, че вие току-що сте издъхнали на бюрото си.
Може би той наистина умря на бюрото си, може би бюрото дори се намираше в канцелария, както се подразбираше от съобщението. Защото човек може да бъде застрелян така незабелязано на бюро в канцелария, както и навсякъде другаде. И може би той действително току-що бе издъхнал на бюрото си, тъй като по това време сухият режим бе даже и юридически мъртъв, а той вече бе богат. Ковчегът повторно не бе отворен, след като адвокатът и десетина камериери с ярки дрехи и пистолети под мишницата го донесоха в дома му, за да бъде положен за еднодневно поклонение в неговия създаден преди десет години хол на родов барон и доколкото имаше камериери, във всяка стая на партерния етаж се помещаваше по един от тях, естествено, с пистолет, тъй че сега всеки желаещ в Джеферсън можеше да мине край ковчега, сред цветята около които се белееше едра картичка с надпис „$5500“, и да разгледа вътрешността на къщата, преди адвокатът и камериерите да отнесат покойника обратно в Ню Орлиънс, или ако не там, някъде другаде, за да го погребат.
Това стана през времето, когато започваше първата година от новата война в Европа или по-скоро втората фаза на предишната, в която бе участвал вуйчо му, и до три месеца семейството трябваше да се завърне у дома.
Прибраха се след по-малко от два. И той най-сетне ги видя, за пръв път, впрочем става дума само за момчето и момичето — мисис Харис не видя. Тогава не му трябваше да я види — беше слушал от майка си твърде много: знаеше как изглежда и сякаш не само я бе виждал вече, но и я познаваше не по-отскоро от майка си — слабата, тъмнокоса жена на трийсет и пет, все още с вид на момиче, тя в същност не изглеждаше доста по-възрастна от собствените си деца, навярно защото притежаваше силата или умението, каквото и да бе то, а може би дарбата, щастието, да прекара десет години сред хора, които пралеля му би нарекла коронованите глави на Европа, без дори да разбере, че е напускала околията Йокнапатофа; наистина не изглеждаше особено по-стара от децата си, просто бе по-хрисима, по-твърда, по-тиха или може би само по-мълчалива.
С изключение едва на няколко пъти той повече не видя никого от тях — същото се отнася и за всеки друг, известен нему. Момчето яздеше конете, но само там, в корала или на игрището за поло, и то явно не за удоволствие, а просто за да подбере най-добрите, понеже преди да изтече и месец, в един от по-малките корали бяха разпродадени на търг всички коне освен десетина.
Изглежда, той разбираше от коне, защото тези, които останаха, бяха хубави.