А хората, виждали го на седлото, казваха, че умее и да язди, макар и по някакъв чудноват, чуждестранен начин с високо вдигнати колене, който бе нов за Мисисипи или поне за Йокнапатофа, която — околията — скоро дочу, че, в сравнение с ездата, той е още по-добър в нещо друго, в нещо пак непознато — узна се, че е бил най-способният ученик на някакъв прочут италиански учител по фехтовка. Сестрата виждаха да се появява от време на време в града с един от автомобилите, обикаляше магазините, както правят всички момичета, сякаш могат при всеки търговец да намерят нещо желано или най-малкото — какво да купят, независимо колко дребно ще бъде, независимо дали са отрасли в Париж, Лондон и Виена или само в Джеферсън, Мотстаун и Холиноу, щата Мисисипи.
Но той, Чарлз, изобщо не видя мисис Харис тогава. Представяше си я как се движи из онази невероятна къща, която навярно бе познала единствено по топографското й разположение, ала не като призрак, защото — според него — в нея нямаше нищо призрачно. Тя бе твърде… твърде… и на края откри думата: жилава. Жилавост, да: тази твърдост, тази неуязвимост, тази кротка, мълчалива отстъпчивост, с която бе живяла десет години във великолепието на европейските столици, без дори да съзнава, че напълно се противопоставя на тяхното влияние; жена — просто хрисима, просто жилава: полъх, да речем, от стара чанта, сякаш едно от чекмеджетата в старото бюро или от старата къща упорито и непримиримо бе устояло на всички промени и превратности, не само неуязвимо, но дори несъзнаващо, че устоява на промените, настъпили в чудовищната парвенюшка гъба, и някой пътем бе дръпнал, открехнал чекмеджето — и тогава, внезапно и неочаквано, той прозря истинската схема, истинското положение на нещата: не тя бе призракът, а чудовищната къща на Харис: един дъх, един слаб полъх от чантата в онова разбъркано чекмедже и висотата на стените, величието и размахът на порталите тоз миг ставаха прозрачни и нематериални.
Ала той не можа да я види тогава. Защото два месеца по-късно те отново заминаха, за Южна Америка този път, тъй като Европа бе недостъпна. Тъй че в течение на още една година до майка му и другите пет приятелки пристигаха пощенски картички и писма, в които толкова се разказваше за чужди страни, колкото ако бяха изпратени от съседната околия — сега се говореше не само за децата, но и за дома: не за чудовището, създадено от Харис, а за предишната къща, сякаш, виждайки нейното място в пространството, тя си спомняше формата й, и отделена от нея във времето, тя (къщата) продължаваше да съществува непокътната, като че просто бе жадувала и чакала да настъпи този момент; освен това тя (мисис Харис), макар вече да наближаваше четирийсетте, изглежда, повече от всякога бе лишена от склонност към непознатото, към нови преживявания и чувства.
После се върнаха. Сега бяха четирима: аржентинският кавалерийски капитан бе с тях, тръгнал в търсене или преследване на нещо, но във всеки случай привлечен не от дъщерята очевидно, а от майката, и тъй порядъкът пак се обърна наопаки, понеже капитан Гуалдрес бе толкова по-възрастен от момичето, колкото баща й бе от своята невеста, ала поне в порядъка имаше последователност.
Една сутрин двамата с вуйчо му пресичаха площада, с мисъл (най-малкото, що се отнася до него) за всичко друго, но не и за това, когато той вдигна поглед и я видя. Излезе прав: тя изглеждаше точно така, както знаеше, че ще изглежда, и тогава, още преди да спрат дори, той го долови: мирисът от старата чанта — лавандула, тинтява и тям подобни, — който, ще помислите, би трябвало да е отлетял яко дим при първия допир с великолепието на света, но в следващия миг осъзнавате, че мирисът, ароматът, дъхът, полъхът е силното и трайното, а тъкмо великолепието е непостоянното и превратно, проблясва и изчезва.
— Това е Чарлз — представи го вуйчо му. — Момчето на Маги. Надявам се, че сте щастлива.
— Моля? — рече тя. Вуйчо му повтори:
— Надявам се, че сте много щастлива.
И тутакси той, Чарлз, вече знаеше, че нещо не е наред, даже преди тя да отвърне:
— Щастлива?
— Да — потвърди вуйчо му. — Нима не го виждам на лицето ви или не би трябвало?
И тогава той разбра какво не е така, както трябва: това бе вуйчо му. Изглежда, онази година, преди десетилетие, когато вуйчо му престана да говори, бе продължила твърде дълго. Защото с говоренето вероятно е също като с голфа или стрелбата с лък: човек не може да си позволи да пропусне и ден без упражнения, а изгуби ли цяла година, никога не ще възстанови удара си или точността на окото си.
Стоеше там и я наблюдаваше, докато тя гледаше към вуйчо му. После се изчерви. Той забеляза как червенината се надига, запълзява и покрива лицето й подобно сянката на облак, хвърляна при преминаването му на пътя на слънчевата светлина. Сетне дори прекоси и очите й, както сянката на облака, достигне ли вода, вече не е само сянка, а самият облак, отразен — но тя не отклони погледа си от вуйчо му. После някак рязко сведе глава и вуйчо му отстъпи встрани, да й стори път. След това той се обърна, блъсна се в него и двамата продължиха, извървяха сто крачки и повече, а той все имаше чувството, че още долавя уханието.