— Сър — обади се той.
— Какво, сър? — отвърна вуйчо му.
— Ти каза нещо.
— Така ли?
— Каза: „По-рядко е спокойствието.“
— Да се надяваме, че не съм — отговори вуйчо му. — Нямам пред вид спокойствието, а цитата. Но нека все пак допуснем, че съм го казал. Каква е ползата от Хайделберг и Кембридж, от Джеферсънската гимназия и училищата в Йокнапатофа, ако не обогатят човек с известна лекота на речта, която да бъде използвана при неговите безбройни обещания.
Нищо чудно да не беше прав. Може би вуйчо му все пак не беше загубил онази година, също като опитният играч на голф и стрелецът с лък, които, макар да са прекъснали тренировките си и дори на пръв поглед да пропускат удар след удар и изстрел след изстрел, в крайна сметка са способни да се възстановят, и то не само възникне ли необходимост, а чисто и просто, когато пожелаят. Защото още преди да доведе мисълта си докрай, вуйчо му заговори и продължи да крачи напред — сладкодумен, непринуден, жив, непоправимо бъбрив, непоправимо разхвърлян — човек, който винаги имаше да каже нещо необикновено вярно, при това неизменно — чудновато, за почти всичко, което наистина не го засяга:
— Не, ще оставим нещата така. Най-малкото, което можем да пожелаем на капитан Гуалдрес, чужденец в нашата среда, е спокойствието да не го спохожда по-рядко или изобщо да не бъде рядко.
По това време хората от цялата околия познаваха капитан Гуалдрес — от разкази, но мнозина от тях — дори от личен опит. После един ден той, Чарлз, също го видя. Капитан Гуалдрес пресичаше площада, яхнал един от конете на Харис, и вуйчо му (на Чарлз) определи какво е това — не кой е човекът, нито какъв е, а какво представляват те, човекът и конят, взети заедно: не кентавър, а еднорог. Изглеждаше силен, но не така отпуснато силен от прекалено много живот, каквито бяха слугите на Харис, в него се чувстваше твърдостта на метал, на хубава стомана или бронз, консервиран, почти хермафродит. Щом вуйчо му каза това, той, Чарлз, също успя да го види: митичният кон от старата поезия, със своя единствен рог, не от кост, а от някакъв метал, толкова чудноват, траен и странен, че и най-мъдрите не знаеха името му; някакъв метал, изкован от самия зародиш на човешките мечти и желания, също и от неговите страхове, а формулата бе загубена или навярно умишлено унищожена от самия Ковач; нещо далеч по-древно от стомана или бронз и по-силно от всичкото страдание, ужас и смърт, вложени в чистото злато или сребро. Ето затова вуйчо му каза — човекът изглежда част от коня, който язди, но той, човекът, живата част от живия кон, има свое качество: двойственото създание може и трябва да умре, и ще умре, но само конят ще остави кости, след време костите ще се превърнат в прах и ще изчезнат в земята, ала човекът ще остане непокътнат и неуязвим там, където двамата са паднали.
Човекът в случая беше като всеки човек. Говореше вдървен, спънат английски, невинаги ясен по смисъл, но го ползваше да разговаря с всеки, с когото и да е — скоро капитан Гуалдрес бе не само познат, а добре познат както в града, така и навред в околията. За месец-два като че успя да обходи всяко кътче в областта, докъдето може да се добере с кон; сигурно беше научил разни черни пътища, пътеки и вървища, които даже вуйчо му — на Чарлз — при ежегодните си предизборни обиколки из околията едва ли бе виждал.
Капитан Гуалдрес не само опозна околията, ами си създаде и приятели сред обитателите й. Не след дълго всякакви хора взеха да ходят в имението, да посетят не Харисови, а чужденеца — гости не на жената, собственик на имота, чието фамилно име им бе известно от рождението й, както и това на нейния баща и дядо, а на чужденеца, на странника, за когото допреди шест месеца те изобщо не бяха чували и даже още цяла година сигурно нямаше да им се удава да му разбират всичко; мъже с професии, практикувани на открито, и предимно ергени: земеделци, механици, един огняр на локомотив, един строителен инженер, двама младежи от пътната служба, един професионален търговец на коне и мулета, те ходеха там по негова покана, за да яздят конете, притежание на жената, в чийто дом сам той гостуваше и чийто любовник (цялата околия бе убедена, още преди да го зърне, че интересите или поне намеренията му са насочени към по-възрастната жена, към майката, у която бяха парите.