Беше млада кобилка — с баща някакъв прочут състезателен кон, внесен от чужбина, — която постепенно ослепяваше вследствие на нараняване, купена естествено — както смяташе околията — за разплод (което бе доказателство за хората, че тъй или инак капитан Гуалдрес намира пребиваването си в Северен Мисисипи за достатъчно важно, та да си позволи покупка поне с едногодишна стойност), понеже очевидно никой не би могъл да използва за друго една кобила, колкото и да е расова, която до дванайсет месеца щеше да бъде напълно сляпа. В което околията продължи да вярва през следващите шест седмици, дори след като откри, че той прави нещо с кобилата, а не чака просто природата да вземе своя дан, узнаха това — не какво прави с кон, а че прави нещо с него — все поради същата причина: за пръв път капитан Гуалдрес полагаше старание да прикрие едно от своите занимания с коне.
Понеже този път нямаше наблюдатели, нямаше зрители не само защото онова, което капитан Гуалдрес вършеше с кобилата, ставаше нощем и обичайно в късен час, но и защото сам той молеше хората да не идват да гледат, молеше ги с онази латинска страст за благоприличие и вежливост, станали инстинктивни от съприкосновенията му с представители на неговата лесно възпламенима раса, която прозираше даже и в словесната оскъдица:
— Излишно е да идвате да гледате, защото, честна дума, засега няма какво да се види.
Послушаха го. Отстъпиха може би не заради латинската му честна дума, но отстъпиха. Навярно нямаше какво да се види наистина, тъй като там не можеше да става нещо кой знае какво, за което си струваше да се бие целият този път, защото само случайно минувачи, съседи, поели за дома, се озоваваха край имението в сред нощния покой и в един от коралите зад конюшните, недалеч от пътя, долавяха да се носи тропот от копита — препускаше самичък кон, отначало в тръс, сетне в лек галон и на края за кратко в кариер, след което звукът внезапно прекъсваше и абсолютна тишина се възцаряваше за няколко секунди, колкото слушащият да смогне да преброи до две, най-много до три, после бягът се възобновяваше направо в кариер, който вече отслабваше наново до галон и тръс, сякаш капитан Гуалдрес изскубваше, изтръгваше, приковаваше в една крачка животното от пълен ход в пълна неподвижност, задържаше го така за миг-два или три и отново буквално го хвърляше във вихрен бяг, като го обучаваше в нещо, никому неизвестно, освен ако не бе прав остроумният бръснар, който смяташе, че щом конят скоро ще ослепее, стопанинът му сега сигурно го дресира как да се пази от автомобилите, тръгне ли за града да си получава пенсията.
— А може пък да го учи да скача — казваше бръснарят — спретнат, зализан човек с отегчено, преситено лице, с цвят като корем на риба, когото слънце огряваше поне веднъж дневно, понеже по пладне той обикновено пресичаше улицата, за да отиде от бръснарницата в денонощната гостилница, да обядва, и който едва ли бе яхал някога кон освен в беззащитното си детство, преди да добие способност да се самоотбранява.
— Нощем?! — учудваше се клиентът. — По тъмно?!
— Щом конят е почти сляп, как ще разбере, че е тъмно? — отвръщаше бръснарят.
— Но защо ще скача с кон посред нощ? — продължаваше клиентът.
— Защо ще скача с кон ли? — казваше бръснарят, като потапяше четката в легенчето с пяна. — А може би защо не с нещо друго?
И това беше всичко. Безсмислено. Ако околията изобщо имаше някакво мнение за капитан Гуалдрес, то за нея той беше здравомислещ. Което — здравомислието или най-малкото практичността — се потвърждаваше от самото действие, помрачило неговия образ в очите на хората през последвалия друг етап в отношението на околията към него. Защото те вече знаеха отговора — за сляпата кобила и нощта. Той, несравнимият ездач, използваше коня не като кон, а като прикритие — той, безнравственият похитител на застаряващи вдовици, разкри целостта на своята безнравственост.
Не етика — нравственост. Изобщо не бяха си правили илюзии за неговата — чуждоземска и латинска — етика, тъй че още предварително бяха приели липсата й, преди той да ги застави, преди да загатне дори. Ала те му бяха пришили, вложили нравственост — условен знак, който сега той бе потвърдил, че също не притежава, и те никога нямаше да му простят това.
Ставаше дума за жена, друга жена; най-сетне хората бяха принудени да приемат онова, което — сега осъзнаха — винаги бяха очаквали от един чужденец и латинец: разбраха най-после защо е този кон, сляп кон, проумяха тропота на неговите копита и причината за препускането му късно среднощ, била доскоро загадка за всички във всеки случай не заинтересувала никого дотолкова, че да я научи. Това беше троянски кон, издирен чак в Сент Луис от чужденеца, който още едва говореше английски, и купен с лично негови пари — единственото животно, отговарящо на изискването: сляпо, благодарение на което да се обоснове приемливо за нощните отсъствия — кон, вече обучен или впоследствие дресиран от него по даден сигнал — може би някакъв, произвеждан с електричество звук, задействан от часовников механизъм на всеки десет-петнайсет минути (по това време въображението на околията се въздигна до висоти, каквито даже търговците на коне не успяват да достигнат, камо ли обикновените дресьори) — да се впуска в стремителен галоп, докато той се върне от срещата, изключи сигналното устройство и прибере коня, като го възнагради със захар или овес.