Жената трябваше да е млада, разбира се, ако не бе вероятно и момиче; сигурно беше момиче, тъй като у него се усещаше някаква сурова, коравосърдечна, прозаична мъжественост, облечена в латинския церемониал и подобаваща му, както бялата папионка и фракът отиват на младия мъж и му стоят добре без видими усилия от негова страна. Ала това нямаше значение. В същност само сластолюбивите се питаха коя може да е жената. За другите, останалите, мнозинството, новата жертва не бе по-важна от мисис Харис. Те не обърнаха строгия лик на порицанието към тъй наречения съблазнител, а просто към поредния самец от леса, тръгнал да броди из равнината, сякаш родните, домашни запаси не му стигат. Когато се сещаха за мисис Харис, те се чувстваха на равна нога с нейните милиони, че дори и над тях. Мислеха си: не „горката жена“, а „горката глупачка“.
Известно време, през първите месеци от онази година, след като всички заедно пристигнаха от Южна Америка, момчето редовно излизаше да язди с капитан Гуалдрес. А той, Чарлз, вече знаеше, че момчето е добър ездач, както показваше всеки път — стига да го погледате как се стреми да следва капитан Гуалдрес по трасето за стипълчейз, та да разбере какво значи истинска езда. И той, Чарлз, смяташе, че при наличието на гост с испанска кръв в дома момчето има сигурно с кого да се фехтува. Ала дали действително провеждаха двубой или не, така и не се разбра и не след дълго момчето дори престана да язди с госта или любовника на майка си, със своя предполагаем втори баща или все едно какво, тъй че сега, ако изобщо се удаваше на града да го види, това ставаше в случаите, когато пресичаше площада с мощната си спортна кола, с вдигнат гюрук и пълна задна седалка с багаж, или поел нанякъде, или на път обратно към дома. Подир тия шест месеца, след като видя момчето достатъчно отблизо, за да го погледне в очите, той щеше да помисли: „Даже да има всичко на всичко два коня в целия свят и той да ги притежава и двата, би трябвало да ми се язди ужасно, та да изляза на езда с него, пък ако ще да се казвам и капитан Гуалдрес.“
II
Та ето тези бяха хората — марионетките, хартиените кукли, действащите лица в ситуацията, безизходицата, моралитетът, шаманската сцена — както ви допада най-много, — които тупнаха като гръм от ясно небе в скута на вуйчо му в десет часа една мразовита вечер, месец преди Коледа, и всичко, каквото вуйчо му намери за подходящо или почувства желание или дори необходимост да стори, бе, да се върне при шахматната дъска, да премести пешката си и да рече „играй“, сякаш изобщо нищо не се е случило — нищо, което да заслужава не само да бъде пренебрегнато, но даже отхвърлено, отречено.
Ала той не правеше ответния си ход. И повтори твърдоглаво:
— Заради парите.
Вуйчо му също повтори, отново рязко, кратко, дори грубо:
— Пари? Какво го интересуват това момче парите? Навярно ги ненавижда, вбесява се всеки път, щом трябва да пъхне пачка банкноти в джоба си, просто защото иска да купи нещо или да замине някъде. Ако беше само заради парите, никога нямаше да узная за тая работа. Той не би нахълтал тук в десет часа вечерта, за да хвърли в лицето ми първо един царски указ, после лъжа и на края заплаха, единствено с цел да попречи на майка си да се омъжи за човек без пари. Дори този човек да няма пукната стотинка, което едва ли е вярно за капитан Гуалдрес.
— Добре — рече той, съвсем твърдоглаво. — Той не иска нито майка му, нито сестра му да се омъжи за този чужденец. Само това, че капитан Гуалдрес не му е приятен, е повече от достатъчно.
Сега вуйчо му наистина бе свършил да говори, седеше срещу него, помежду им шахматната дъска, и чакаше. Тогава той откри, че вуйчо му го наблюдава настойчиво, замислено и доста остро.
— Да, да… — каза вуйчо му — е, да, да… — като не отделяше поглед от него, додето той установи, че не е забравил как да се изчервява. Но досега би трябвало да е свикнал с това или най-малко с факта, че вуйчо му все пак може да си го припомни, независимо дали в момента е изхвръкнало от главата му или не. Ала ако не друго, поне не сложи оръжие: вдигнал открито чело, поруменял горещо, твърдо устояваше на настойчивия взор на вуйчо си, като отново не пропусна да отговори: