— Да не говорим, че домъкна сестра си чак дотук, за да я накара само и само да каже една лъжа.
Вуйчо му продължаваше да го гледа вече не скептично, нито дори изпитателно, просто го гледаше.
— Защо — поде вуйчо му — тези седемнайсетгодишни…
— Осемнайсет — поправи го той. — Или почти.
— Добре — прие вуйчо му. — Защо тези осемнайсетгодишни, или почти осемнайсетгодишни, хора са толкова убедени, че стогодишни старци като мен са неспособни да възприемат, да оценят или даже да си спомнят онова, което младите разбират под страст и любов?
— Може би защото старите вече са неспособни да определят разликата между това и елементарното благоприличие, което изисква да не влачиш сестра си шест мили път в десет часа вечерта сред декемврийския мраз, та да я заставиш да каже една лъжа.
— Прието — отвърна вуйчо му. — Туше! Става ли? Защото аз познавам един стогодишен старец на петдесет, който не би подценил нищо у седемнайсет-, осемнайсет-, деветнайсет-, а в същност и у шестнайсетгодишните, а най-малко страстта и любовта, благоприличието или влаченето на собствената ти сестра шест или двайсет и шест мили посред нощ, за да я накараш да каже лъжа, да разбие сейф или да извърши убийство — щом си бил принуден да го направиш… Тя не е трябвало да идва, във всеки случай не видях да е с белезници.
— Но тя дойде — рече той. — И излъга. Отрече между двама им с капитан Гуалдрес да е имало годеж. Обаче щом ти я попита очи в очи дали го обича, тя каза „да“.
— И беше изхвърлена от стаята за това — добави вуйчо му. — Сиреч, когато каза истината — способност, която между другото също се наблюдава у седемнайсет-, осемнайсет– и деветнайсетгодишните, стига да имат практически подтик да прибягнат до нея. Двамата довтасаха тук с добре изрепетирана лъжа, която трябваше да ми внушат. Обаче тя загуби самообладание. Тъй че всеки от тях се опита да използва другия за постигане на някаква цел. Само че не на една и съща цел.
— Но във всеки случай и двамата се отказаха, щом видяха, че нищо не излиза. Той се отказа твърде бързо. Хем тъй рязко, както и започна. За момент си помислих, че ще я изхвърли във вестибюла, все едно че е парцалена кукла.
— Вярно — рече вуйчо му. — Твърде бързо. Веднага щом усети, че не може да разчита на нея, той се отказа от първоначалния план, за да опита нещо друго. А тя се отказа веднага, щом започна да се убеждава или че той й се изплъзва, или че аз няма да лапна въдицата и затуй може би и аз ще й се изплъзна. Ето защо вече сигурно са решили да опитат нещо друго, а това не ми харесва. Защото те са опасни. Опасни са не защото са глупави — глупостта (извинявам се) е естествено явление за тази възраст. А защото никога не са имали до себе си някой, към когото да хранят уважение, от когото да изпитват страх или на когото да вярват, за да им каже, че са млади и глупави. — Играй!
И това като че бе всичко, що се отнася до вуйчо му — очевидно бе, че поне по този въпрос да измъкне нещо повече от него не ще му се удаде.
Изглежда, това наистина беше всичко. Той игра. Ход, замислен отдавна, още преди вуйчо му да открие своя — отброяваше времето подобно на авиаторите в непрекъсната последователност, без интервали, защото на него не бе му се наложило, както на вуйчо му, да се приземи, докато отблъсне отряд нашественици и сетне пак да се вдигне във въздуха. С коня си едновременно заплаши царицата и топа на противника. Тогава вуйчо му пожертва пешката, която само той, Чарлз, изглежда, бе убеден, че никой не е забравил, направи своя ход, сетне игра вуйчо му, след което, както обикновено, партията свърши.
— Трябваше да ти взема царицата още преди двайсет минути, когато имах възможност, а топа да оставя — забеляза той.
— Винаги — отвърна вуйчо му и взе да отделя фигурите по цвят, докато той, Чарлз, посегна към кутията, оставена върху долната преграда на етажерката за тютюн. — Но не би могъл да ги вземеш и двете, без да направиш два хода. Конят може да прескача по две полета наведнъж, може дори да се движи в две посоки едновременно, ала не може да играе два пъти поред… — допълни вуйчо му и заизбутва черните фигури по дъската към него. — Ще взема белите този път, пък ти опитай с черните.
— Минава десет — рече той — Наближава десет и половина.
— Толкова — каза вуйчо му, като захвана да реди черните фигури. — Често е толкова.