— Струва ми се, че май ще трябва да си лягам — забеляза той.
— Май ще трябва — отвърна вуйчо му, все така прям и любезен. — Няма да имаш нищо против, ако аз остана още малко, нали?
— Може би тогава ще стане по-интересна партия — отговори той, — като играеш срещу себе си, поне ще се разнообразяваш с изненадите от грубите грешки на своя противник.
— Стига, стига — рече вуйчо му. — Нали казах туше? Все пак подреди фигурите, без значение дали ще играеш или не.
Това бе всичко, което той знаеше тогава. Дори не подозираше, че има още. Ала научи бързо — или навакса бързо. Този път най-напред дочуха стъпките — лекото, остро, крехко, насечено потропване, характерно за походка на момиче — да отекват във вестибюла. За времето, прекарано в жилището на вуйчо си, той вече бе разбрал, че в къща или въобще в постройка, където се помещават поне две повече или по-малко отделни домакинства, човек изобщо не е в състояние наистина да долови шум от стъпки. Затова в същия миг осъзна(преди тя да почука, дори преди вуйчо му да каже: „Сега е твой ред да закъснееш с отварянето на вратата.“), че не само вуйчо му през цялото време е бил уверен в нейното повторно идване тук, но и самият той. Само дето отначало помисли, че момчето бе я пратило да дойде пак; и едва след това се зачуди как е сполучила да се отърве от него толкоз бързо.
Тя имаше вид, като да бе тичала непрекъснато оттогава, поспря за миг на вратата, щом той я отвори, прихванала с една ръка коженото палто при гърлото си, а под него на дипли се спускаше дългата й бяла рокля. Може би на лицето й още се четеше предишният ужасно в очите й вече нямаше нищо смаяно. Дори го погледна този път открито, докато преди, доколкото бе способен да определи, тя изобщо не разбра, че той е в стаята.
Сетне отмести поглед от него. Мина напред и бързо прекоси помещението по посока към вуйчо му, застанал (този път) прав до шахматната дъска.
— Трябва да ви видя насаме — рече тя.
— Насаме сме — отвърна вуйчо му. — Това е моят племенник Чарлз Малисън. — Вуйчо му придърпа единия от двата стола край шахматната дъска. — Седнете. Ала тя не мръдна от мястото си.
— Не, сам!
— Ако не можете да кажете истината пред трима, вероятно няма да успеете и пред двама — забеляза вуйчо му. — Седнете.
Отново не направи никакво движение. Той, Чарлз, нямаше как да зърне лицето й, понеже тя стоеше с гръб към него. Но гласът й се бе променил напълно.
— Добре.
Пристъпи към стола. После отново спря, вече наведена да седне, извърна се и хвърли поглед към вратата, сякаш не само очакваше да чуе стъпките на брат си във вестибюла, а дори бе готова да изтича до входа и да огледа улицата дали не се задава.
Ала тази пауза едва ли трая и миг — тя седна, отпусна се на стола в онази внезапна вихрушка от поли и чорапи, както сядат всички момичета, като че техните стави са свързани другояче и на различни места от мъжките.
— Мога ли да запуша? — попита тя.
Но преди вуйчо му да посегне към кутията цигари, които лично не пушеше, тя вече бе извадила отнякъде — вместо платинена, инкрустирана със скъпоценни камъни табакера, както сигурно очаквате — една-единствена цигара, превита и намачкана, с рехав тютюн, като да бе стояла забравена с дни в джоба й, хвана китката си с другата ръка, сякаш да я закрепи, и поднесе цигарата към клечката кибрит, запалена от вуйчо му. После изпусна струйка дим, остави цигарата в пепелника и прибра ръцете си в скута, не свити в юмрук, просто ги положи изопнати, дребни и неподвижни върху тъмната козина на палтото.
— Той е в опасност — рече тя. — Боя се.
— Аха — кимна вуйчо му. — Брат ви е в опасност.
— Не, не — почти раздразнено реагира тя. — Не Макс, Себас… капитан Гуалдрес.
— Разбирам — каза вуйчо му. — Капитан Гуалдрес е в опасност. Чувах, че яздел много, макар лично никога да не съм го виждал на седлото.
Тя взе цигарата, отривисто дръпна два пъти, сетне я смачка в пепелника, прибра ръката си обратно в скута и отново отправи поглед към вуйчо му.
— Вижте — поде тя, — аз го обичам. Казах ви вече. Но това е, нещо естествено. Просто едно от ония неща, които човек не може да предотврати. Мама първа го забеляза или може би той — нея. Така или иначе те са от едно поколение. Докато аз… Се… капитан Гуалдрес е с цели осем или десет години по-възрастен от мен, навярно и повече. Все едно. Защото това няма значение. Важното е, че той се намира в опасност. И макар да ме пренебрегна заради мама, аз не искам да му се случи нищо лошо. Най-малкото не искам брат ми да отиде в затвора след това.
— Още повече затварянето му не ще поправи извършеното — вметна вуйчо му. — Съгласен съм с вас: далеч по-добре е да отиде в затвора преди това.