Изминаваха миля след миля покрай белосаната дъсчена ограда, седнали в своите автомобили и каруци или яхнали конете и мулетата си, и оглеждаха дългите, нанизани една до друга конюшни, изградени от по-хубави материали в сравнение с вложените в къщите на повечето от тях, снабдени с електрическо осветление и светещи часовници, с течаща вода и кепенци за прозорците, каквито голяма част от техните домове не притежаваха; пристигаха неведнъж с мулетата си — неоседлани дори, просто със заметнати през хамута работни тегличи, та да не се влачат по земята, — да наблюдават как фургони наред стоварват прекрасни расови жребци, жребчета и кобили, чиито предшественици (както би могъл да се изрази вуйчо му — на Чарлз, — но не го стори, понеже през тази година като че бе престанал да говори много за каквото и да е) в течение на петдесет поколения са се дърпали назад при вида на хамут, както домакинята реагира, зърне ли косъм в съдината с масло.
Той (Харис) преустрои къщата. (Сега ежеседмично идваше дотук по въздуха, с аероплан; говореха, че това е съшият аероплан, който превозва специалното уиски от Мексиканския залив до Ню Орлиънс.) Новата къща заемаше такава площ, каквато старата щеше да обхване, ако четири сгради с нейните размери бяха свързани в едно. Предишната къща беше просто къща: на един етаж, с веранда отпред, където старият господар обичаше да седи на ръчно изработения стол, с уискито си и своя Катул, а когато падна в ръцете на Харис, заприлича на южняшки палат от игрален филм, само че близо пет пъти по-голям и десет — по-южняшки.
После той взе да води със себе си приятели от Ню Орлиънс — за събота и неделя, че и за по-дълго, вече не само по Коледа и през лятото, а поне четири-пет пъти годишно, сякаш парите течаха тъй обилно и гладко сега, че дори не бе потребно да стои там и да наглежда бизнеса. Понякога пращаше приятелите си, без сам той да идва. Назначил бе домакин, който живееше в къщата постоянно: това не бе предишният, първият наемател, а друг, дошъл от Ню Орлиънс, когото Харис наричаше „иконом“: някакъв шишкав италианец или грък с небрежно пъхнат в задния джоб пистолет и копринена риза без яка, но само до пристигането на гостите. Тогава се избръсваше, връзваше си фишу от алена коприна и обличаше сако, ако бе студено — за него в Джеферсън се говореше, че не оставял пистолета дори когато поднасял храна, макар че никой от града, нито от околията не бе се хранил някога там, за да види.
Та понякога Харис пращаше приятелите си при иконома, да ги приеме — мъже и жени с предизвикателна, загладена, заможна външност на неомъжени, дори и в случаите, когато някои от тях бяха женени навярно един за друг: непознатите чуждоземни профучаваха с грамадните си лъскави спортни автомобили през града и по пътя, който в този участък все още бе най-обикновен селски път (независимо какво бе съградил той в единия му край), където пилци и кучета лежаха в прахта на хлад, а прасета, телета и мулета кръстосваха навред: плясък и облак перушина, удар и изскимтяване или квичене (ако беше кон, муле, крава или, най-опасното от всички, шопар, имаше и изкривен калник или огъната броня), а колата дори не намаляваше ход и не след дълго икономът почна да държи окачена за вътрешната дръжка на входната врата брезентова торба, пълна с големи количества монети и банкноти, както и няколко непопълнени, но подписани чекове от Харис, тъй че щом фермерът, жена му или детето се изправеше пред входа и казваше „прасе“, „муле“ или „кокошка“, от иконома не се изискваше да направи и крачка, за да стигне торбата, да отброи пари или да попълни чек, след което плащаше на потърпевшия и той доволен си отиваше — защото за обитателите на около шестмилевата отсечка от пътя това бе се превърнало във вторичен източник на селскостопански доход, също като брането на къпини за продан и търговията с яйца.
В имението имаше и игрище за поло. Намираше се до пътя, до „шосето“ — мъжете от града, търговци, адвокати, помощник-шерифи, можеха да идат там и да наблюдават ездата, без дори да слизат от колите си. А също и мъжете от околността — фермери, изполичари, арендатори, земеделски работници, които обуваха краката си само когато газенето в кал е неизбежно и яздеха коне единствено за да се придвижат от едно място до друго не пеша, облечени със същите дрехи, които са сложили със ставането си от сън, те идваха, яхнали коне и мулета, разпрегнати току-що от плуга, за да застанат край оградата и да позяпат изящните коне, но преди всичко облеклото на мъжете и жените, които не можеха да скочат на седлото, ако не са обути в сияйни ботуши и специални панталони, и другите наоколо, също с галфове, ботуши и жокейски шапки, хем без да яздят.