След като отговори на поздрава на своя първи помощник, капитанът провери местоположението на танкера по джипиеса, а после погледна морската карта. Точно се бяха изравнили с нос Пърпъндикюлър, който лежеше на по-малко от сто морски мили от порт Джексън и входа на едно от любимите пристанища на капитан Свенсон. И нещо по-важно, влизането на танкера в пристанището щеше да съвпадне с прилива. «Оушън Венчърър» газеше на четиринадесет метра и просветът под кила беше особено важен. А предстоящият прилив в Порт Джексън беше с дълбочина метър и седемдесет и щеше да настъпи в 10:05 сутринта. Капитанът знаеше също, че Западният канал на пристанището е изгребан с драга до минимум тринадесет метра и седемдесет сантиметра дълбочина при най-ниската точка на отлива. Критичните точки бяха най-високите части на двата тунела, които властите бяха прокопали под дъното на пристанището. Дори при прилив огромният танкер щеше да мине едва на метър над тях.
Капитан Свенсон благодари на дежурния стюард за чашата горещо кафе и потъна в големия кожен стол, за който се беше борил цял живот. Дъждът плющеше по подсилените стъкла на мостика, който се издигаше над широката палуба на «Оушън Венчърър», покрита с лабиринт от тръби, кранове и помпи. Огромна маса разпенена вода избухна над обширния нос на танкера, но «Оушън Венчърър» едва потрепна. Свенсон изпитваше дълбоко уважение към мощта на морето, но днес вълните нямаше да причинят неприятности на него и кораба му. И сякаш за да потвърди преценката му, «Оушън Венчърър» се устреми през следващата голяма вълна, а черната пенеста вода се стоварваше на палубата и бързо изтичаше през шпигатите, изгубила силата си и победена. Капитанът погледна екрана на радара. На него се виждаше слабо проблясване на около десет морски мили по-нататък, близо до брега.
— Този май е прекалено близо в това скапано време — отбеляза Свенсон.
Първият помощник-капитан кимна.
— Малък товарен съд. «Джерусалем Бей». Трябва да пристане веднага след нас. Предполагам, че се люлее повече от танкера и вероятно не иска да се излага на риск повече от необходимото. Държа го под око.
Свенсон се ухили. Триметровите вълни можеха ужасно да вгорчат живота на някой малък контейнеровоз. Той отново погледна радара. Далеч на север и доста назад от кърмата на танкера от време на време на екрана се виждаха две съвсем слаби проблясвания.
— А тези? — попита капитанът.
— Два мореходни влекача. «Монтгомъри» и «Уейвъл». Също като нас на път за Сидни.
— Кой ли би искал да е кормчия на влекач — подхвърли съчувствено Свенсон. Бе започнал кариерата си на влекач и знаеше колко е гадно да си дежурен и да изкараш цяла нощ с бясно люлееща се под теб палуба.
— Тази сутрин от пристанището трябва да излезе бойният на Нейно Величество австралийски кораб «Мелбърн», а след него автовозът «Шанхай». Няма други, които да ни тревожат — докладва първият помощник.
66.
Контролната кула на пристанище Сидни,
Милърс Пойнт
Камионът бе проверен и пуснат от охраната и Мъри Блек продължи да пълзи в дъжда. Хидравлично управляваните бариери пред входа потънаха в земята, светофарът светна зелено и Мъри потегли по Хиксън Роуд и спря пред сградата на охраната.
— Добро утро, Франк — усмихна се той на пазача и извади картата си на служител на пристанищните власти.
Франк махна с ръка и втората бариера потъна в земята, освобождавайки входа към огромните бетонни докове. Мъри навлезе в охранявания район на доковете, зави надясно към контролната кула на пристанищните власти в северна посока и бавно вкара колата си в малкия паркинг в основата на кулата.
— Мамка му! — изруга под нос, когато вятърът обърна чадъра му.
Евтиният му чадър не можеше да се мери със западния вятър, който гонеше дъжда по откритите докове. Мъри се стрелна нагоре по тесните стълби от външната страна на кулата, отключи вратата, избърса лицето си и зачака в преддверието пред асансьора. От дрехите му капеше вода върху мокета. Кулата може и да е връх на инженерната мисъл, но има най-бавния асансьор в света, помисли си той, докато чакаше малката капсула да слезе от оперативния център, който се издигаше седемдесет и шест метра над него. След почти цяла вечност Мъри влезе в асансьора и натисна бутона, за да го изкачи на върха. Усещаше как кабинката се полюшва, докато си проправя път нагоре в средата на бетонната кула. Той слезе и изкачи няколкото стъпала до оперативния център.