Преди да стигне до бариерата на митницата, двама американски митничари от граничната служба изникнаха от двете му страни. На ръкавите им проблясваха големите сини емблеми на Департамента по вътрешна сигурност. Ал Фалид се извърна, за да застане с лице срещу тях. По-възрастният от двамата сигурно тежеше над сто килограма, помисли си той, защото шкембето му беше увиснало над тежкия черен колан с кобура и разтягаше илиците на тъмносинята му униформа. Другата служителка беше млада жена, Ал Фалид я прецени като може би двадесет и пет годишна, а според звездичките на раменете тя беше по-старшата.
Ал Фалид направи усилие да сдържи гнева си при гледката на безбожницата, която навираше под носа му своята сексуалност. Русата й коса се спускаше до раменете, а устните й бяха намазани с розов гланц. Можеше да различи формата на гърдите с щръкнали зърна, които опъваха тънката материя на униформата. Ал Фалид си пое дълбоко дъх. Немалко имами в Австралия критикуваха остро в проповедите си оскъдно облечените жени.
— Господин Ал Фалид? — попита рязко младата жена.
— Да.
— Трябва да дойдете с нас — нареди тя.
Амон ал Фалид си наложи да запази спокойствие. Макар и вътрешно разгневен, че му заповядва някаква жена, той беше подготвен за подобно положение. Сега, когато в Бюрото за митническа и гранична охрана на САЩ старите митническа и имиграционна служба и службата за растителна и животинска защита се бяха слели и образуваха една мощна организация, Ал Фалид бе подлаган на все повече и повече разпити и претърсвания на голо, дори когато летеше само по вътрешните линии. Знаеше, че сега компютърните кръстосани проверки имаха достъп до информацията в повече от двадесет различни федерални служби, включително базите данни на ФБР и ЦРУ, но бе уверен, че сред десетките хиляди пътувания, които се извършваха всеки ден, египетският му паспорт нямаше да бъде свързан с неговия американски паспорт. А и неверниците досега не бяха показали, че имат някаква представа за неговото членство в Братството.
— Роден сте в Египет? — попита младата жена, поглеждайки първо към него, а след това към снимката в паспорта. Снимката показваше мургав мъж, чиято долна половина на лицето беше покрита с къса черна брада и спретнато подрязани мустаци. Носът му беше клюнест, устните пълни, а косата черна. Зад големите очила с черни рамки очите му бяха тъмни и бдителни.
— Както виждате, през 1954 година в Кайро — отговори той спокойно.
Преди много време Ал Фалид беше решил, че най-добрият начин да се справя с разпитите на неверниците е да отговаря на глупавите им въпроси твърдо, но любезно.
Митническата служителка пъхна паспорта му под микроскоп, търсейки някакви следи от фалшификация. Микроскопът и стоящият до него компютър изглеждаха странно не на място в оскъдно мебелираната стая за разпити с нейните сиви голи стени без прозорци. Тлъстият колега на жената се беше облегнал на противоположната стена. Внезапно влезе още един служител, слаб и с дебели лупи на очилата. Той извади лаптопа на Ал Фалид от кожената му чанта. Вкара щепсела в контакта на стената, включи го и го бутна към Ал Фалид.
— Вкарайте си паролата — нареди му кльощавият.
Ал Фалид вдигна рамене и започна да я набира. Лицето му беше безизразно. Той можеше да проникне и в най-сложните компютърни бази данни и да трие следите си в интернет, които можеха да издадат за какво е ползвал лаптопа си. Така че не се притесни особено. Пазеше резултатите от проучванията си за слабите страни на различни градове, които можеха да бъдат използвани като цели, в компютъра в офиса си в кодиран вид, като кодът бе разработен от него самия, така че бяха на сигурно място като в банка. Така беше много по-сигурно, отколкото да държи бележки на хартия. Той се загледа как митническият служител започна да преглежда затъпяващо многото сайтове, посветени на архитектурата на градовете край Пътя на коприната.
— Защо отивате в Пакистан? — попита служителката.
— Преподавател съм в Мичиганския държавен университет и тази година нямам лекции12. Интересите ми са насочени към азиатската история и по-специално към ранната архитектура на Пакистан — отговори Ал Фалид, обърнат към водещата разпита жена. Дръж се спокойно, отговаряй кратко и ясно, каза си той. Кратко, но не твърде. Давай абсолютния минимум информация, но без да изглежда, че криеш нещо.
— Защо напуснахте Египет? — внезапно попита тя.
Ал Фалид прие въпроса такъв, какъвто беше. Жената се опитваше да го извади от равновесие и да го предизвика да си изпусне нервите, но той беше подготвен.