— Дойдох тук да защитя доктората си в «Харвард» — отговори спокойно. — Когато завърших, университетът ме спонсорира за зелена карта и имах късмета да бъда одобрен — обясни той.
«Имах късмета», беше първата лъжа на Ал Фалид по време на разпита, но беше многократно изричана. Мисълта му се върна към миговете, когато американските студенти в университета му се подиграваха. Времето, когато се сприятели с Халид Кадир, след като се запознаха пред един от студентските барове. Група харвардски футболисти, придружавани от своите оскъдно облечени мажоретки, бяха заели масите на един от балконите и му подвикваха.
— Ей, чалмалията! Защо не свалиш тоя парцал от главата и не дойдеш да пийнеш едно?
Футболистите празнуваха победата си и гръмкият им смях още повече окуражи остротите на единия от защитниците, най-нахалния сред тях.
— На теб говоря бе, тъпа главо! — изрева зад гърба му харвардският защитник, докато Ал Фалид продължаваше да крачи.
— Защо не си вървиш при смрадливите камили и дупките в пясъка, арогантен задник такъв! — подвикна друг.
— Не е за чудене, че предпочитате девственици! С другите нямаше да знаете какво да правите — провикна се още някой.
Мажоретките избухнаха в бесен кикот.
— Не им обръщай внимание. Подобно на много западняци, те се чувстват заплашени от различните. Умовете им са плитки и си мислят, че тяхното общество е единственото, в което си заслужава човек да живее. — Ал Фалид се обърна и видя до себе си висок мъж. Беше малко по-възрастен от него, носеше западно облекло, а на главата елегантно ръчно плетено кепе, чиято принадлежност не можа да познае. — Казвам се Халид Кадир. Правя докторат по микробиология. Зад ъгъла има тихо кафене, в което предлагат зелен чай.
Ал Фалид беше сигурен, че без подкрепата на блестящия уйгурски микробиолог щеше да се върне в Кайро, преди да е завършил доктората си. Кадир го бе убедил, че един ден неверниците и китайците ще си платят за невежеството и за своето презрение към исляма. Нуждата от къртици, които да отправят предупрежденията, беше пример за далечната визия на Кадир за бъдещето и Ал Фалид благодари на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, че тази нужда най-сетне се превърна в действителност. Когато обаче Ал Фалид задейства сложния план на главния борец за свобода, той престана да се съгласява със своя ментор. Дори след униженията от страна на Запада и китайците Халид Кадир още изглеждаше готов да прости, ако те окажат на исляма уважението, което тази религия заслужава. За Ал Фалид тук нямаше място за прошка. Той бе убеден, че има само един истински път, пътят на исляма, и великият пророк Мохамед, мир нему, го беше описал много ясно. Съединените щати, Великобритания, Австралия и всички останали западни страни щяха да бъдат завоювани от исляма и да функционират по строгите закони на шариата. Най-накрая единствената истинска религия ще завземе света и чудотворният панислям ще го обгърне, така както Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, винаги е възнамерявал.
— Кои точно места ще посетите в Пакистан? — раздразнението на митническата служителка от спокойните отговори на Ал Фалид започна да прозира. Тя отметна косата си назад с презрителен жест.
— Ще прекарам известно време в Исламабад, където ще проучвам архитектурата от шестнадесети и седемнадесети век — обясни Ал Фалид, опитвайки се да прикрие възмущението си от жената, която вършеше мъжка работа. — След това, ако властите ми разрешат, възнамерявам да прекарам известно време в северозападните провинции, защото този район много ме интересува заради книгата за Пътя на коприната, която пиша. — Ал Фалид си напомни, че няма нужда специално да споменава Пешавар, въпреки че се налагаше да бъде предпазлив. Знаеше, че сведенията от разпита ще бъдат вкарани в компютрите на ЦРУ, и ако някой го проследи в Пакистан, искаше пътуването му да отговаря колкото може повече на маршрута, който сега описваше. С изключение на планираното му ходене в Дара Адам Хел, планинското село, където човек можеше да си купи всичко: от АК-47 до ракети «Стингър». Непременно трябваше да се погрижи, напомни си Ал Фалид, да не го проследят, когато отива там.
14.
Главната квартира на ЦРУ,
Ленгли, Вирджиния
Къртис О'Конър изчете обобщението на разпитите по летищата, разписа се под досието и го хвърли в кошчето с изходящата поща.
През последните двадесет и четири часа митническата и граничната охрана бяха измъкнали не по-малко от сто и четиридесет души от опашките, чакащи да се качат на самолетите, и от самите машини. Разпитите не бяха съвсем случайни, защото в повечето случаи ставаше дума за американски граждани, произхождащи от мюсюлмански страни, или за хора с вид на араби. Резултатите не бяха по-различни от всеки друг път. Бяха задържани трима души за нередности с визите им плюс един дребен крадец, издирван от полицията в Лас Вегас за нападение срещу проститутка. Но нищо съществено не привлече вниманието на О'Конър. Въз основа на дестинациите им той маркира петима граждани за рутинно наблюдение. Двама отиваха в Сирия, един — в Йордания, друг в — Индонезия. А един учен, който пишеше някаква книга за Пътя на коприната, се опитваше да стигне до северозападния район на Пакистан, близо до границата с Афганистан. Войната срещу тероризма взимаше своята дан с все по-нарастващата нужда от следене. Агентите на ЦРУ по места се мъчеха да се справят.