— Господин президент, ние сме подписали конвенцията за биологичните оръжия — намеси се Дан Еспозито. — Тя ни забранява да разработваме оръжията, за които говорим сега. — Не етиката безпокоеше Еспозито, а по-скоро дали президентът ще се впише в първото правило на успешния съвременен политик: «Не бива да те хванат». Другите двама пропускаха това.
— Мамка му, Дан! — Гневът на вицепрезидента Болтън никога не беше далеч от повърхността и изригваше всеки път, когато някой се осмелеше да му противоречи. — Докладът за Долински заслужава повече от доверие. И двамата знаем, че шибаните руснаци започнаха мащабна програма за създаване на биологични оръжия още преди мастилото на договора да изсъхне. Когато онзи тип, Алибек, избяга от Русия през 1992-ра и мина на наша страна, стана ясно, че по същото време, когато руснаците разправяха на нас и на света, че няма да разработват биооръжия, те всъщност са строили «Биопрепарат»!
— Господин президент, Чък е прав — обади се секретарят по отбраната. — Не само преместиха запасите си от едра шарка в Колцово, без да ни кажат, но след като през 1972 година подписаха договора, наеха десетки хиляди експерти по биологични оръжия, които разпратиха в петдесет различни лаборатории.
— Дан, за всеки случай, ако си мислиш, че е странно руснаците да са взели на работа грузинец като Долински — продължи вицето, разчитайки на подкрепата на секретаря по отбраната и опитвайки се да изпревари Еспозито, — ще ти припомня, че Алибек е азиатец. Мамка му, та той е роден в Казахстан! Това е война и щом руснаците пренебрегнаха договора, да не мислиш, че група изостанали тъпи мюсюлмани ще обърнат внимание на някаква си хартия? Ако могат да докопат биологично оръжие, ще го направят и ще го използват срещу американския народ. Нашите изследвания спряха, когато онова ситно лайно Никсън ги прекрати през 1969-а. Точно сега нямаме ни най-малка представа какво може да готвят тия копелета, защото сме единствените глупаци, които спазват правилата.
— Господин вицепрезидент, пропускате същественото — хладно заяви Дан Еспозито от позицията на силата, което накара Болтън да побеснее. После се обърна към президента. — Господин президент, не казвам, че трябва да се лишим от възможността първи да нанесем удар. Далеч съм от тази мисъл. Всъщност подчертавам необходимостта да се погрижим това да не се разчуе. Двете организации, които притежават лаборатории с четвърта степен на биозащита, са ЦКЗ и ИИЗБА на САЩ. Лабораторията на армията има над седемстотин служители, включително двеста учени с научна титла доктор. А в ЦКЗ дори са повече.
Дан Еспозито попиваше факти и цифри като сюнгер, нещо, което не бе убягнало на вицепрезидента.
За него знанието беше власт. Болтън бе информирал секретаря по отбраната, но досега не беше позволил на Еспозито да надникне зад преградката, зад която се криеше суперсекретният строеж в «Халиуел». За строителните работници това беше просто още един лабораторен комплекс. Само неколцина инженери знаеха нещичко заради нуждата биолабораторията да отговаря на строгите изисквания, но дори и те бяха получили само най-общо описание на крайното й предназначение. Еспозито се вторачи във вицето, решен да защити президента и интересите на Републиканската партия.
— Има и още — продължи той. — Полковникът, който командва ИИЗБА на САЩ, е известен сред обществеността с това, че настоява да унищожим запасите от едра шарка. Ако смятате, че можем да запазим това в тайна в ИИЗБА на САЩ, господин вицепрезидент, значи имате по-голяма вяра от моята.
— Командващият на ИИЗБА на САЩ е сменен с друг полковник, който споделя гледната точка на администрацията и, което е по-важното, ще направи каквото му се каже — рязко отговори секретарят по отбраната.
Над Овалния кабинет се спусна мълчание.
Обикновено президентът Харисън беше абсолютно уверен в своята мисия в света, но неговият доверен изборен съветник беше причината да се колебае между две мнения. Администрацията на президента бе понесла много удари и Денвър Харисън знаеше, че американският народ вероятно ще бъде против подобно начинание. Да се разреши разработването на биологични оръжия, дори и по-късно да могат да заявят, че това е станало за самоотбрана, беше голяма крачка напред в неизследвана територия. Може би О'Конър бе прав. Може би беше благоразумно да се продължи с разработването на ваксините и да се чака потвърждение на заплахата. В края на краищата, разсъждаваше той, никой в медиите или в Капитолия нямаше да го критикува, че не е искал да разработва биологични оръжия. За миг остави съзнанието си да се зарее, привлечено от една по-висша мисия. Единственото, в което президентът Харисън бе сигурен, беше, че във времена като сегашните Бог щеше да го напъти. Всички велики президенти бяха богобоязливи мъже, но никой не надминаваше неговия личен герой Ейбрахам Линкълн. Както често казваше Джери Бъфет, харизматичният телевизионен проповедник от Атланта, в тази война срещу тероризма Бог е на страната на онези, които вярват в свободата и демокрацията. Преподобният Бъфет беше припомнил на президента, че девизът на Америка неслучайно гласи: «Уповаваме се на Бог». Разговорите с Джери Бъфет винаги пораждаха у Денвър Харисън усещането за цел и решимост. Може би и този спор ще му се изясни след един спокоен разговор с проповедника.