— Разполагаме ли с планове в случай на терористично нападение срещу пекинската олимпиада? — попита Том Макнамара О'Конър, отмествайки фокуса от вероятните намерения на Ричард Халиуел.
— Все още разработваме различните сценарии и съответната ни реакция, но ръководителят на Олимпийския специален отряд ще ти представи проектоплан през следващите няколко месеца — обясни Къртис.
— Как се оформя? — попита Макнамара, който се интересуваше от мнението на О'Конър, за когото знаеше, че казва нещата направо.
— Най-голямото притеснение е възможна биологична атака. Генното инженерство на вируси е съвсем реална заплаха и може да се окажем без нужните ваксини. Въпреки че не съм видял нищо, което да потвърди подозренията ми, ако някой като Кадир успее да се докопа до биологично оръжие, а ние не вземем под внимание предупрежденията му и не започнем преговори, смятам, че ще го използва.
— На игрите?
— Олимпиадата в Пекин е особено уязвима, защото за две седмици през август над три милиона души от стотици хиляди различни места из цял свят ще бъдат съсредоточени на едно място. Щом си заминат, ако носят смъртоносен вирус, ще разнесат по целия свят нещо много по-убийствено от птичия грип. Но нещата не са толкова прости, колкото ги представят медиите, Том. Ти и аз знаем, че през 80-те години «Аум Шинрикьо» постигнаха успех, когато поставиха в токийското метро найлонови пликове, пълни със зарин, и ги пробиха с чадъри, но вероятно си спомняш, че те бяха провели поне още девет нападения и единственото успешно от тях беше отново със зарин. Нападенията с антракс и ботулин се провалиха.
Том Макнамара кимна мрачно.
— Шоко Асахара. Още един шибан откачалник, обсебен от свършека на света. Той и бълнуващият луд Бъфет биха били добра двойка — изръмжа той. — Онова, което ме побърква, е, че инак нормални и умни хора вярват във всичките тия глупости. Ако японската полиция не беше пипнала тия гадове, те вероятно щяха да убият много повече от деветнадесет души… и колко бяха, хиляда ранени?
— Плюс около четири хиляди силно разтревожени. Не можем да ги виним за това. Когато видиш стотици хора, налягали по земята, а от носовете и устите им тече кръв, няма как да не се уплашиш. Ти си прав, ако имаха повече време и ако техните университетски генийчета бяха изолирали по-заразната разновидност на антракса, а не тази от ваксината, историята щеше да бъде твърде различна.
— Дааа — изсумтя заместник-директорът, — а ти видя ли окончателния доклад за антракса, използван срещу Дешъл?
Къртис кимна.
— Имам си собствена теория. Историята беше съвсем различна. Веществото беше годно за оръжие.
Къртис О'Конър и Том Макнамара бяха удивени, когато само шест дни след 11 септември някой изпрати антракс по пощата от Ню Джърси до «Ню Йорк Поуст», Си Би Си, Ей Би Си, Ен Би Си и до кабинета на водача на малцинствата в сената Том Дешъл. Двама пощенски служители от службата за сортиране на писма в Брентуд починаха. Епидемиолозите от ЦКЗ трескаво изследваха над пет хиляди служители на Капитолия за зараза със смъртоносните спори.
— Том, който и да е изпратил веществото, не само има големи професионални умения, но и достъп до някои доста важни лаборатории. — Извършителите бяха успели да постигнат онова, което не се удаде на «Аум Шинрикьо» и други терористични организации. Бяха съумели да пречистят антракса до степен, когато той става по-лек от въздуха, така че да се носи като аерозолна мъгла. — Този антракс беше не само много чист и концентриран, но и човекът, който го е направил, е съумял да изнамери начин да облече спорите.
— Това трудно ли е? — попита заместник-директорът, тъй като знаеше, че О'Конър е работил преди като биохимик.
— Много. Антраксът за Дешъл трябва да е дошъл от държавна институция. Като изключим нашите и на някои наши съюзници, няма много лаборатории с подобни възможности — добави многозначително Къртис, подозирайки, че нападението е дошло някъде от вътрешността на Съединените щати. — Спорите на антракса са яйцевидни, приличат на капсули с лекарство срещу главоболие, само че се измерват в микрони, което ще рече една милионна част от метъра — обясни Къртис. — Не можеш да ги видиш с просто око, но някой беше успял да ги облече с дори още по-миниатюрни частици силициев диоксид.
Смразяващото откритие на специалистите от ИИЗБА на САЩ, което запазиха в тайна, беше, че използваните в атаката срещу Дешъл микроскопични спори на антракса бяха облечени с филм от микроскопични частици стъкло, хиляди пъти по-малки от самите спори. Постижението бе равносилно на това да поставиш зрънце пясък върху ябълка, но в измерения, които не биха могли да бъдат видени с обикновен микроскоп. За това щеше да е нужна изключителната разделителна способност на електронния микроскоп.