— Предполагам, че първо ще искаш да влезеш и да осъществиш контакт с Долински?
— Трябва да помисля по въпроса — отговори Къртис, докато в главата му започна да се оформя неясен план, покрит почти изцяло с примигващи червени светлини, — защото още не съм убеден, че иска да дезертира. Измъкването му от Колцово няма да е детска игра и щях да се чувствам много по-спокоен, ако знаехме дали на тази информация може да се вярва.
Заместник-директорът можа само да кимне в съгласие. И двамата имаха дългогодишен опит и добра подготовка, за да се справят и с най-опасната мисия, но нещо в дезертьорството на Долински караше и двамата да бъдат много предпазливи.
— И само за да те зарадвам — каза Том, протягайки се за още една тъмночервена папка, — директорът ми съобщи, че Халиуел иска двама учени, които да помагат на Долински, когато го измъкнеш от Колцово.
Този път папката беше маркирана «Строго секретно — Никакви чужденци — Ограничено разпространение». Етикетът с «Никакви чужденци — Ограничено разпространение» не беше изненадващ. Администрацията се готвеше да пренебрегне един от най-важните международни договори, които Съединените щати някога бяха подписвали — Договора за биологичните оръжия и токсините. Последствията от биологична атака се смятаха за толкова унищожителни в световен мащаб, че Договорът за биологичните оръжия и токсините бе подписан и ратифициран от почти сто и петдесет страни. Във войната срещу тероризма и този договор, подобно на Женевската конвенция за отношението към военнопленниците и на Обединените нации срещу мъченията, щеше да бъде пренебрегнат.
— Лабораторията на «Халиуел» е много изолирана — продължи Макнамара, — но въпреки това искат учените, които работят по генетичните промени на вирусите, да бъдат колкото е възможно по-малко.
— Учените избрани ли са?
— Полковникът, който сега командва ИИЗБА на САЩ, някакъв тип на име Васенбърг Трети, бе помолен да предостави двама от своите най-добри хора, въпреки че не му беше обяснена истинската причина. Всъщност му поискаха да предложи квалифицирани за работа в лаборатории с четвърта степен на сигурност за изработване на ваксини за обществото срещу едра шарка. Трябва да провериш предложенията му. На хартия изглеждат наред, но аз помня Васенбърг още като лейтенант. Абсолютен идиот и фанатичен проповедник до мозъка на костите.
— Не смятах, че пускат идиоти в морската пехота — подхвърли Къртис. Когато ставаше дума за корпуса, О'Конър никога не пропускаше да закачи шефа си за неговия яростен патриотизъм.
— Не го правим! — За миг Том се навъси, после се ухили, осъзнавайки, че Къртис се бъзика с него. — Дядото на Васенбърг е бил адмирал, а баща му четиризвезден генерал, което вероятно обяснява как е попаднал в морската пехота, макар да не зная откъде се е взел този трети Васенбърг. Вероятно майка му се е изчукала с момчето, което е чистило басейните. Свалихме го с подводница на брега за тайно проникване само за да се окаже, че там го чакат куп телевизионни камери със запалени прожектори. Вината не беше негова, но той взе, че се обърна и даде пресконференция. Тъпанар! — Том Макнамара поклати глава при спомена. — Аз бях в оперативната зала на «Ейбрахам Линкълн» и наблюдавах случващото се. Половината му взвод беше избит след това, той получи рана, така че го пратихме в лечебницата.
— Как е стигнал до ръководството на ИИЗБА на САЩ?
— Предполагам, че секретарят по отбраната го смята за умник. А има и връзки — обясни Том. — Чувал ли си за професор Имран Сайед?
— Ако е същият, за когото смятам, че става дума, тогава поне това предложение го бива. Срещнах го преди няколко години. Сайед е един от най-добрите вирусолози в света, макар че е малко странно Васенбърг да се откаже от учен от такъв ранг, независимо колко е деликатно всъщност кой ще бъде свръзка. Още по-странно е, че професорът е приел.
— Още не е — отговори Том. — Нито другият учен. Част от работата ти ще бъде да им припомниш какъв е дългът им към тяхната родина.
— Кой е другият?
— Някоя си д-р Кейт Брейтуейт. Подробностите са тук вътре — каза Том и подаде папката на Къртис.
— Много приятна за окото — заключи Къртис с усмивка, докато гледаше снимката на Кейт на вътрешната страница.
— О'Конър, понякога си мисля, че мозъкът ти е в долната глава — възмути се Макнамара и забели очи. — Едва ли се налага да ти припомням, че системата още не е забравила лошия ти късмет с рускинята.