34.
Голф клубът «Винярд»,
Калифорния
Ричард Халиуел наблюдаваше развеселено как Дан Еспозито прецака третия си удар, но усмивката му скоро изчезна. Вместо да падне в потока, топката се удари в средата на каменната арка на моста и отскочи злорадо, приземявайки се между двете дупки от другата страна. Халиуел и президентът стигнаха до поляната с изискваните от правилника три удара и докато чакаха в количката си Дан Еспозито да направи своя четвърти, президентът тихичко заговори за плановете си да започне проучвания в областта на биологичните оръжия.
— Господин президент, смятам, че преподобният Бъфет е напълно прав — отговори Ричард Халиуел. Преди време бе стигнал до заключението, че най-късият път до хората от вътрешния кръг в Белия дом е този на Библията. — Тия мюсюлмани няма да се спрат, докато не постигнат целта си да създадат панислямско общество, и ние трябва да направим всичко възможно, за да не позволим това да се случи. За мен, господин президент, ще бъде чест да поема тази задача.
— Хал, ще направиш голяма услуга на нацията. Наистина голяма.
Дан Еспозито се разтресе като желе и замахна със стика си като с бейзболна бухалка. Стикът някак направи връзка с топката, която полетя, последвана от значителна част от хубавите чимове на «Винярд». И ако не бе кривнала веднага встрани, щеше да падне някъде по окосеното трасе между следващите две дупки.
— О, мамка му! — Възклицанието на съветника се разнесе по игрището.
Ако някой от членовете на клуба беше наблизо, ругатнята щеше да доведе до незабавно оплакване от «неприсъщ за джентълмени език».
Халиуел се усмихна самодоволно, докато гледаше как топката на Еспозито се носи към очевидни неприятности между високите борове вдясно от полянката, но усмивката му изчезна, щом едно звучно пляс проехтя из цялото игрище. Топката на Еспозито се бе блъснала в една голяма секвоя и отскочи обратно към поляната, където падна право в дупката.
— Да! — Еспозито, на когото обикновено не му беше разрешено да дава израз на чувствата си, сега вдигна за поздрав свит юмрук.
— Дан, предполагам, че ще искаш ударът да бъде признат — провикна се президентът.
— Не само този, господин президент, а още много. Каквото е нужно. — Предизборната кампания не беше единственото поприще, в което Еспозито се придържаше към своя безмилостен девиз.
Ричард Халиуел се опита да запази спокойствие, докато гледаше как неговата топка се плъзва по ръба на дупката и остава навън. Нямаше да се наслаждава на удара от следващия тий, защото щеше да бъде последен.
— Хал, мислил ли си някога да се кандидатираш за президент? — попита президентът Харисън, докато подкара количката им от мястото за начален удар на втората дупка.
— Господин президент, откровено казано, понякога ми е минавала тази мисъл, но когато вие напуснете поста си, ще има много кандидати за номинацията на Републиканската партия и ми е трудно да преценя каква подкрепа бих получил — отговори неясно Халиуел, оставяйки достатъчно простор на президента да измисли подходящ отговор.
— Виждаш ли човека там? — попита президентът. Дан Еспозито бе паркирал количката си в края на окосената част и отново търсеше топката си между дърветата. — Може и да не го бива особено в голфа, но когато става дума за избирането на хора, той знае всеки номер от учебниците и дори няколко допълнителни. Страната ще има нужда от силен човек, който да продължи започнатото от нас. Някой като теб, който може да се изправи в защита на американските християнски ценности. Някой, който няма да се страхува да пренесе битката в полето на нашите врагове и ще се погрижи те да се провалят.
Когато в края на играта тримата мъже си стиснаха ръцете и напуснаха игрището, Палмър Уайнбъргър вече ги очакваше.
— Господин президент, надявам се, че сте направили хубава игра. За нас беше чест и привилегия да бъдете наш гост.
— Е, Палмър, резултатът можеше да бъде и по-добър — отговори президентът, поглеждайки Халиуел с двусмислена усмивка, — но винаги има и следващ път. Мисля, че познаваш Дан Еспозито, а това е Ричард Халиуел.
— Много хубаво игрище, Палмър — каза Халиуел. — Вие и вашият комитет заслужавате поздравления. — Думите му бяха колкото пресметливи, толкова и неискрени. Досието му за Уайнбъргър и неговия комитет не му бе разкрило нищо, което да използва в опитите си да получи покана за членство, но Халиуел не беше от хората, които се отказват лесно. — Ето визитката ми. Ако някога дойдете в Атланта, обадете ми се. Ще се радвам да се погрижа за вас.