Ал Фалид повдигна една от рогозките и нарисува очертанията на града мишена върху прахта по пода, като използва две парчета от свещи, за да отбележи местоположението на един световноизвестен символ.
— Макар и малки, предварителните атаки на крайбрежието ще причинят неизказана мъка на неверниците. Нападенията по суша трябва да се проведат няколко минути преди голямата атака по море. Ако по някаква причина първият кораб не успее, вторият ще го следва за всеки случай. Мишената на резервния кораб е тук — продължи да чертае той, посочвайки друга много известна забележителност.
— Екипажите на двата кораба на място ли са? — попита Кадир.
— Халид, отне ни повече от четири години, за да постигнем резултат, но сега имаме човек на «Оушън Венчърър», танкерът прави редовни курсове от Близкия изток до мишената. Ако Аллах пожелае, той ще успее. Планът за резервния кораб също е доста напреднал. Уредихме да наемем за дълго «Джерусалем Бей», контейнеровоз със седем хиляди и петстотин тона водоизместимост. Малък е, но е подходящ за нашата цел.
Халид се усмихна. В наименованието на втория кораб се криеше силна ирония.
— А торовете? — попита той.
— Имаме договор с ООН за доставка на торове в Либерия. Неверниците не се заинтересуваха от толкова малък договор, така че всичко се нареди прекрасно. — Това наистина беше гениален ход. — Също така в момента сме в процес на регистрация на «Джерусалем Бей» в пристанището мишена. След като стане редовен посетител, пристанищните власти ще свикнат с кораба и ще гледат през пръсти на задължителното влизане с лоцман.
На близо девет хиляди километра от тях, северно от пристанището на Монровия «Джерусалем Бей» поддържаше постоянна скорост от дванадесет възела в сумрака преди разсъмване. Товарът бе предназначен за разкъсания от войни народ на Либерия и платен от ООН. Сред крайно необходимите водни помпи и генератори имаше и двадесет контейнера с торове от страната, избрана за мишена. Селяните, които отчаяно се нуждаеха от торовете, нямаше да получат цялото количество. Пет много специални контейнера бяха напълнени с експлозиви в строго охраняван склад в покрайнините на едно мюсюлманско гето в Пейнсвил, на шестнадесет километра от столицата надолу по крайбрежния път.
— Местната фирма за семена и торове, която купихме преди две години, произвежда всичко, от което имаме нужда. Основахме и малка транспортна фирма в самия град. Но тя не печели кой знае колко — отбеляза печално Ал Фалид, — защото неверниците са корумпирани и големите договори винаги са предварително уговорени.
— Амон, всяко зло за добро. Ако не се конкурираме прекалено настървено, никой няма да ни обърне внимание. Имаме ли достатъчно ракети «Стингър» за първото нападение?
— Купих ги в Дара Адам Хел — отвърна Ал Фалид, поглеждайки часовника си — и те вече са прехвърлени на един от камионите на пакистанската междуведомствена разузнавателна служба. Тя ще ги достави в Карачи. Ракетите за другите предупредителни атаки вече са на мореходните влекачи. Да, Халид, ти се оказа прав. Мерките на неверниците за безопасност се съсредоточават върху контейнеровозите. Влекачите не привличат много внимание. Ако искаме първото предупредително нападение да успее, влекачите и стингърите са жизненоважни — призна той, посочвайки слабото място в плановете на ислямистите. — Халид, войниците на неверниците са сред най-добрите в света и са обучени да реагират дори на подобно нещо.
— Амон, войниците на неверниците са отлично подготвени, но са лековъоръжени. Сигурен ли си, че можеш да измъкнеш ракетите от Пакистан? — попита Кадир.
Ал Фалид кимна.
— Ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, двата шлепа и ракетите ще стигнат до своето местоназначение. Халид, ние имаме много приятели в пакистанското разузнаване и всички те са отдадени на идеята ислямът да заеме полагащото му се по право място в света. Надявам се да нямаме проблеми в пристанището на Карачи.
Това беше едно от големите безпокойства на ЦРУ и на американската администрация. Пакистанската Междуведомствена разузнавателна служба имаше свои собствени ислямистки планове и те нямаше да бъдат променени дори заради пакистанския президент, да не говорим за страна като Съединените щати, оказваща толкова голяма подкрепа на Индия в борбата срещу мюсюлманите в Кашмир.
— Влекачите готови ли са? — попита Халид, докато си наливаше малко зелен чай от претрупания с украса самовар върху медния поднос.
Ал Фалид кимна.
— Моят син Малик отговаря за тях — обясни гордо, ала лицето му помръкна при мисълта за момчето.