Оливър беше само на трийсетина метра зад него и той го изчака, за да вървят заедно. След малко приятелят му го настигна. Бен не можеше да се начуди, че Оливър е стигнал толкова далеч, но силите видимо го напускаха. Уверената му някога крачка бе преминала в напъване по-скоро от инат, а оттам — в несигурно клатушкане. Краката вече не го държаха. Отпусна се на колене в снега, стиснал карабината си.
— Ти върви — изхриптя той. — Аз бях дотук. Ще се видим в лагера.
Бен го погледна загрижено.
— Хайде, хайде, още само няколко километра.
— Няма да я бъде. Не мога да мръдна и сантиметър.
— Ще остана при теб — каза сериозно Бен и щеше да го направи.
Оливър избърса снежинките от очите си и вдигна поглед към него. Закашля се.
— Нищо подобно! Ти трябва да вървиш напред. Хайде, тръгвай! Махай се оттук!
Стъпалата на Бен бяха изранени до кръв; дрехите му залепваха за отворените рани на гърба, където раницата непрекъснато протъркваше кожата му. Вече едва носеше собственото си тегло. Беше изключено да тегли и Оливър подире си, камо ли да го качи на гръб. А при най-малкото колебание го очакваше само едно — незабавното унижение на заповедта за отзоваване. Правилата бяха безмилостни. Това също бе част от смисъла на занятието.
— Ще се оправиш — каза той. — Идва инструктор, той ще те придружи до лагера.
Оливър му махна нетърпеливо да върви.
— Да, ще се оправя. А сега изчезвай, преди да са ти шибнали някое ЗЗО. Искаш тази значка, нали? Тогава тръгвай, не ме чакай.
Разкъсван от болка и чувство за вина, Бен пое по пътя си. Вятърът развяваше куртката му. Заспуска се по един почти отвесен скален склон; ботушите му се хлъзгаха в снега. Стигна до заледения ръб на паднала скала и със замъглените си от изтощение очи забеляза някакво движение от другата страна. Иззад китка борове излезе човешка фигура с качулка на главата.
Бен го познаваше по физиономия — беше лейтенант от Кралския стрелкови полк. За последен път го бе видял призори същия ден, когато потегляха от лагера. Жилав, опак лондончанин, който през цялото време откакто бяха пристигнали в Хърфорд, се бе държал настрана от останалите; в сивите му очи се четеше студена надменност, която будеше недоверие.
— Не очаквах, че ще стигнеш толкова далече, Хоуп — каза той.
— Така ли? Значи сте сгрешили в преценката си, сър.
По лицето на лейтенанта пробяга крива усмивчица.
— Имаш ли огънче?
— Няма време за пуш…
В тоя миг Бен усети силен удар в гърдите, който го запрати по склона. Двайсет и пет килограмовата му раница го теглеше устремно надолу, докато ръцете му отчаяно се опитваха да се хванат за нещо. Карабината му отхвърча встрани. Краката му пробиха някакъв тънък лед и в следващия миг той се озова до кръста във вмирисана блатна вода.
Останал горе на високото, лейтенантът го изгледа втренчено за момент, после се обърна и продължи пътя си.
Бен затъваше в блатото. Опита се да се освободи от раницата, но каишките бяха плътно пристегнати; тежестта й го завличаше все по-дълбоко. Пръстите му се свиха инстинктивно около туфа заскрежени тръстики; задърпа, като риташе с все сили. Тръстиките се изтръгнаха с гъргорещ звук от калта и той се хлъзна обратно в блатото, затъвайки още една педя. Студената тиня го засмукваше като жива, всеки няколко секунди потъваше с два пръста. Вонящата вода стигна до колана на панталоните му, после до долните му ребра. Със сетни сили той пляскаше с ръце в калта; виковете му за помощ ставаха все по-слаби.
Блатото го теглеше все по-надолу като някакво гигантско студено влечуго, което се опитваше да го погълне жив. Краката му изтръпваха, мускулите не го слушаха. Ако до няколко минути не успееше да се измъкне, щеше да получи хипотермия. Отказа се да рита и застърга с нокти по замръзналата повърхност около себе си, тук-там загребвайки буци кал, примесена с остри камъчета. Не можеше да се захване за нищо, силите бързо го напускаха. Калта стигаше вече до средата на гръдния му кош; усещаше как се задушава.
Не, нямаше измъкване от това блато. Тук щеше да си умре, калта щеше да го погълне целия и да го удави. Той се опита отново да зарита, но мускулите му бяха прекадено отслабнали.
— Бен!
Някой го викаше по име. Той вдигна глава. През носещите се във въздуха снежинки различи войнишка фигура, която се спускаше по склона към него. Примигна, с кални пръсти избърса снега от очите си. Фигурата се приближаваше.