Бен погледна приятеля си, зачуден колко прост и лек си представяше живота.
— Ти наистина ли смяташ, че тя ще ме иска? — попита той. — След онова, което й причиних?
— Ами защо сам не я попиташ?
Бен вдигна глава от нара. В продължение на няколко секунди всичко му се виждаше толкова логично. Беше на ръба.
— Не — прошепна накрая той. — Ако утре оживея, ще карам нататък. Искам я тази значка.
Петнайсет години след този разговор Бен Хоуп смачка турската си цигара в пепелника и огледа хотелската стая. Лай спеше дълбоко и по лицето й пробягваха леки гримаси, явно сънуваше неспокоен сън.
Той я наблюдаваше замислено. За пръв път се улови, че се пита как ли щеше да се развие животът му, ако онази вечер бе послушал Оливър и на следващата сутрин си бе тръгнал с него.
15
Бен влезе в бара на хотела. Беше единственият посетител. Седна на високия стол и огледа редиците бутилки, през които се пречупваше светлината на лампите. Барманът застана пред него. Бен извади плоското шише от джоба си.
— Ще можеш ли да ми я напълниш? — попита той и посочи една бутилка. — „Лафройг“.
Когато се качи в стаята, Лай беше будна и говореше по телефона. Имаше уморен вид, може би беше замаяна от успокоителните. Затваряйки вратата след себе си, Бен я чу да благодари на някого, после се сбогува, прекъсна връзката и хвърли мобилния телефон на леглото пред себе си.
— Кой беше? — попита той.
— Полицията.
— Ти ли им се обади?
— Не, те на мен.
— Същият, който ти звъня в Лангтън Хол?
Тя кимна.
— И какво искаше?
— Само ме попита как съм. Не се бой, не му казах нищо за станалото. Нито пък му споменах какво има тук. — Тя посочи лаптопа.
Бен изглеждаше угрижен.
— Колко време разговаряхте?
— Не сме говорили дълго. Две-три минути. Защо?
— Събери си нещата. Трябва да се махаме оттук. — Той извади диска от лаптопа, върна го в кутийката му и я пъхна в джоба си. Прибра компютъра в чантата му, наблъска класьора с документите за Моцарт в брезентовия си сак и с една кърпа от банята изтри внимателно всички повърхности, до които са бяха докосвали.
— Какво се е случило? Защо трябва да тръгваме толкова спешно?
— Дай ми телефона си.
Тя му го подаде. Бен го изключи и го мушна в джоба си.
— Ще трябва да го изхвърлим — каза той.
— Но той ми трябва! — възпротиви се тя. — Всичките ми телефонни номера са в него!
— Не можеш да го ползваш повече — каза той. — Ще ти обясня по-късно. — Поведе я припряно към рецепцията, където плати в брой под фалшиво име.
— Няма ли да ми кажеш какво става?! — попита Лай, докато той я теглеше за ръка към колата.
Бен седна зад волана и запали двигателя на зеления таскън. Широките ауспуси издадоха гърлен звук, задните колела вдигнаха дребни камъчета във въздуха. Големият хотелски паркинг имаше два входа със засадени в саксии кипариси от двете страни. Докато изкарваше колата през единия, той погледна в огледалото.
Зад тях през другия вход тъкмо влизаха два черни рейндж ровъра. Напълно еднакви, с частни номера, тъмни стъкла и запалени фарове. Заковаха пред главния вход на хотела, плътно един зад друг. Всички врати се отвориха едновременно. Бен преброи шестима мъже, които слязоха от колите. Изглеждаха делови и професионално целеустремени.
Нямаше време за губене. Той понечи да се измъкне тихо, но беше невъзможно с набиваща се на очи спортна кола като таскъна. Басовият рев на двигателя стигна до ушите им. Те обърнаха глави по посока на шума. Един от тях посочи с пръст. Спогледаха се и тръгнаха обратно към двата рейндж ровъра.
— Тази кола на твое име ли е регистрирана? — попита Бен.
— Да, разбира се. Още не си ми казал какво…
Бен пусна рядко съединителя; гумите се завъртяха, гърбовете им се залепиха за облегалките. Той даде газ и колата полетя напред.
Втори път. Не беше съвпадение. Той заобяснява на висок глас, надвиквайки се с грохота на двигателя:
— Използват сигнала на телефона ти, за да ни проследят, Лай. В състояние са да определят местонахождението ни с точност до няколко метра.
Тя го погледна ужасена.
— Но кои са те? Полицията?!
— Може и полицията да е. Или външен човек, но с яки връзки. Някой, който има достъп до подобна информация.