Сякаш от нищото се разнесе мъжки глас. Ева знаеше, че из цялата къща има инсталирани невидими високоговорители. „Вземи черната“ — каза гласът. Беше овладян и напълно безстрастен.
Ева се пресегна и свали от стойката една рокля на „Шанел“ — много красива, от черно кадифе. Ненавиждаше я, както ненавиждаше и всички останали. Обърна се и я вдигна пред стройната си фигура.
„Не тази! — каза гласът. — Сатенената.“
Без да показва чувствата си, Ева върна роклята на мястото й, премести няколко закачалки по релсата и свали дълбоко изрязаната сатенена рокля, един от най-новите му подаръци.
„Сложи си я — нареди гласът със същия равен, безстрастен тон. Тя се подчини. — А сега перлите.“
Ева се извърна с гръб към стойката. На отсрещната страна на огромния дрешник имаше старинен шкаф със стъклени витрини, облицован със син плюш; вътре бяха подредени в редици отворени кутии за бижута, в които блестяха златни колиета и диамантени огърлици. Извади дългата перлена огърлица и я постави на шията си. Тя увисна ниско между гърдите й; перлите студенееха върху нежната й кожа.
„Не така — обади се гласът. — Сложи я двойно. Сложи си и обеците към нея.“
Тя се подчини машинално.
В друга част от голямата къща Вернер Крол се облегна на коженото кресло. Седеше в обичайната си поза, с ръце в скута; вратовръзката му беше вързана на стегнат възел и безупречно права както винаги. Очите му бяха приковани в плоския екран пред него. Ева се завъртя, за да я огледа, както знаеше, че обича. Той кимна одобрително и каза в микрофона:
— Добре. А сега иди в стаята. — Пресегна се към пулта и натисна едно копче, за да превключи на другата камера. Видя я как излиза от спалнята си, проследи я, докато премина по дългия коридор и се заизкачва по стълбището.
Ева се бе изкачвала по него повече пъти, отколкото желаеше да си спомня. Какво ли щеше да иска от нея сега? Желанията му винаги бяха различни и всеки път по-гнусни от предишния. Тя пристъпи към тежката дървена врата, натисна позлатената брава и влезе. Стаята с висок таван беше елегантно обзаведена. Приглушеното осветление хвърляше дълги сенки върху зелените копринени тапети. Мебелировката беше оскъдна, но много скъпа; краката й потъваха в дебелия килим.
Тя отиде до средата на стаята, като се оглеждаше неловко. Зърна за миг отражението си във високото огледало, което заемаше цялата стена от пода до тавана, и бързо извърна глава.
В отсрещния край на стаята някой изстена. Ева се извърна и тръгна по посока на звука. На широкото легло беше просната непозната жена. Беше млада и хубавичка, полугола и сякаш в безсъзнание. Ръцете и краката й бяха широко разтворени и вързани за четирите стълба на леглото.
Гласът се разнесе отново от скритите високоговорители в ъглите на стаята. Звучеше така, сякаш идваше отвсякъде и отникъде, изпълвайки равномерно всеки кубически сантиметър от пространството.
„Свали си роклята — нареди гласът. — Бавно.“
Ева се поколеба за момент, после се пресегна зад гърба си и заразкопчава ципа.
„По-бавно!“ — натърти гласът. Тя се подчини. Тънките презрамки на роклята се смъкнаха от раменете й и роклята се плъзна безшумно на пода. Тя я прекрачи и я остави да лежи като черна локва на килима.
„Добре! — каза гласът. — А сега иди до масата и отвори куфарчето.“
Ева отново се подчини. Краката й тежаха, докато пристъпваше към лъснатата до блясък маса. Щракна ключалките на коженото куфарче и вдигна капака. Когато видя какво има вътре, спря да диша и се дръпна крачка назад.
Погледна към огледалото и поклати глава.
— Моля те, не мога да направя това! Не ме карай!
Гласът мълчеше, но тя си представяше изражението му, докато седеше на креслото си зад огледалото, през което можеше да я вижда.
— Това вече е прекалено — каза по-твърдо тя и затвори куфарчето.
Той заговори тихо. Каза й, че няма избор; обясни й защо. Описа й точно какво ще направи с нея, ако откаже да му се подчини. Тя го изслуша с клюмнала глава и затворени очи.
Когато гласът спря, тя отново отвори куфарчето и бавно посегна към онова, което се намираше вътре.