— Остави тия глупости! — каза раздразнено Лай.
— Готин е — рече Пам. — И аз не бих му отказала. Гадже ли ти е?
— Не си навирай носа, Пам!
— Питай я дали в Лангтън Хол всичко е наред — обади се Бен.
Лай свали телефона от устата си.
— Защо?
— Просто я попитай. Веднага.
Лай зададе въпроса и Пам отговори, че там всичко си е под контрол. Тази сутрин били пристигнали строителите, за да започнат работа по студиото за репетиции.
— И не са намерили нищо… необичайно? — попита Лай.
— Не — отвърна Пам; гласът й звучеше объркано. — Какво например да намерят? А, между другото, за малко да забравя: обади се още един човек.
— Кой? Казвай бързо, не мога да говоря дълго.
Пауза.
— Ставаше дума за Оливър.
Лай изстина.
— За Оливър ли? Какво по-точно?
Бен извърна поглед от потъналото в мъгла шосе пред тях.
— Беше някакъв детектив от Виена — продължи Пам. — Записах му името… чакай малко… а, ето го: Кински. Детектив Маркус Кински. Искаше да говори с теб. Каква е тази история?
— Каза ли още нещо?
— Не пожела да разговаря с мен. Но ми се стори, че е важно. Остави номер, на който да се обадиш. Каза, че било безопасно. Да не си нещо загазила, Лай?
— Просто ми дай номера, Пам!
Пам й го прочете по телефона. Лай измъкна писалка от чантата си и го надраска на листче. После за пореден път увери Пам, че всичко е наред, и прекъсна връзката. Остана замислена около минута.
— По дяволите!
Бен я погледна.
— Е, какво ти каза?
— За нас пишат по вестниците. Някой от зяпачите в библиотеката сигурно им е пратил снимката ни с надеждата да изкара малко пари.
— Радостите на славата…
— Е, и славата си има лошите страни.
— Ето защо бях против да пътуваме заедно — каза той. — Ти трябваше да останеш в моята къща. — Пръстите му нервно барабаняха по волана. — Както и да е. Няма смисъл да се ядосваме сега за това. Каква беше тая история за Оливър?
Тя разправи на Бен за обаждането на детектива.
— Какво иска според теб?
— Нямам представа.
— Може би вместо да пътуваме до Равена, трябва първо да отидем в Австрия, за да се срещнем с него. Може да се окаже важно.
— Или пък поредният капан.
— Е, хайде, Бен, не можем вечно да се крием от полицията! Все в един момент ще прибегнем до тях. Ако Оливър наистина е бил убит…
— Разбирам. Искаш правосъдие.
— Да. Искам убиецът на моя брат да бъде изправен пред съд. А ти?
— Аз искам убиецът на моя приятел да си плати за деянието.
— Какво означава това?
— Че нямам доверие на системата. Имам си мои начини да постигна каквото искам.
— Забелязах — каза тя.
— И тези начини вършат работа.
— Моята представа за правосъдие не е куршум в главата.
— Не си мисли, че на мен ми харесва повече, отколкото на теб.
— Но това ти е професията, нали?
Бен не отговори.
Известно време пътуваха мълчаливо. Лай гледаше напред към обвитото в мъгла шосе, заслушана в ритмичния шум на чистачките.
Случващото се напоследък бе толкова чуждо на природата й, толкова объркващо и непосилно. Чувстваше се така, сякаш постепенно и безвъзвратно се откъсваше от действителността, отплуваше в някаква паралелна вселена, без карта и компас. На моменти й се струваше, че сънува, че всичко е плод на въображението й. Помисли си за света, който бе оставила зад себе си, за хората и навиците, които съставляваха този неин свят, и които я очакваха да се завърне при тях. В момента те й изглеждаха отдалечени на милион километра. Предишният й живот беше динамичен и напрегнат, една безкрайна въртележка от пътувания, репетиции и представления, сцена след сцена, хотел след хотел. Но поне беше организиран и безопасен.
А сега всичко това внезапно бе рухнало. Дали нещата от живота й щяха някога да се върнат в старото си русло? Кога ли щеше да свърши този кошмар? Тя подпря глава на дланите си.
Бен й подаде плоската бутилка.
— Ето, пийни си.
— Ами… защо не! — Лай отпи няколко дълги глътки. — С това нещо се привиква — каза тя, докато му връщаше бутилката.
— На мен ли го разправяш! — подметна той и също отпи.